.
Бях малка, когато веднъж баща ми посочи линията над нивата на баба, и каза, че се нарича хоризонт. Тогава си мислех, че това е единственият хоризонт в целия свят, че семейно го притежаваме и върви, да речем, заедно с нивата.
После разбрах повече за хоризонтите и пътуванията, както и за това, че колкото по-настървено вървиш към нещо, толкова по-далечно става то. Понякога. Особено, ако си поставил себе си на второ място.
Избутай се напред отвътре.
Това е истината, която ще ти изцели живота. И под „изцели“ имам предвид, че ще го направи много по-поносим. Няма да живееш в приказка, но ще живееш, което не е никак зле.
Ако губиш някого, страдаш, защото си се идентифицирал с него, и сега, когато него вече го няма, си никой, нямаш лице, нямаш име.
А хората си отиват, умират, напускат ни, отдалечават се, деца, родители, мъже, жени, приятели и ако те са били на първо място, зейва една огромна пропаст между теб и теб.
Ние сме най-доброто, с което разполагаме. Единственото впрочем.
И сме началото на всички, които ще се случат в живота ни.
Там, в онази точка на пречупването не ставаш винаги най-силен.
Понякога просто си оставаш счупен. Никой не ти обещава непременно щастие след нещастието. Животът не ти дължи абсолютно нищо.
Ти траеш една пълна обиколка около теб самия.
Дали правилно ще вземеш завоите, зависи от характера, от мозъчната ти биохимия, от смелостта и волята, от това, доколко позволяваш на другите да ти пипат волана, от това дали си добър шофьор, търпелив и внимателен, от това колко си поддържал колата, колко си я пренебрегвал, и от едно решение – да избереш живота или смъртта.
Като имаш предвид, че грешни избори няма. Има само направени.
