.
Тя седеше на белия стол до прозореца в широката, просторна стая и се взираше в далечината. Цялата ѝ жизненост се бе изпарила отдавна, въпреки че беше само на двадесет и пет. Лицето ѝ беше бледо и изпито, огромните ѝ очи, както винаги – тъжни.
Непрестанно я връхлитаха мисли за миналото, навестяваха я спомени, твърде жестоки, за да продължи пътя си.
Целият ѝ живот беше вик за помощ на човек, попаднал в безкраен лабиринт. Беше се уморила да търси пътя. Подкупваше видението смеейки се, плачейки, страдайки, унижавайки, възхвалявайки.
Изведнъж осъзна, че краят е дошъл, че е намерила изхода и сега ѝ предстои да се пресели в необятната тъмнина.
Отдавна беше забравила как изглежда слънцето през деня, звездите през нощта. Вечно беше в безкрайно очакване. Но търпение не ѝ достигаше. Болката се опитваше да се изтръгне навън, да излезе от тялото ѝ, но тя старателно се стремеше да я запази, не я пускаше, страхуваше се да я загуби.
Незнайно защо започна да извиква образите на хората, които бяха пресичали земния ѝ път. Те бяха толкова различни, всеки отделен човек представляваше съкровищница, пълна с тайни. Тайни, които бяха най-скъпоценните неща, които можеше да притежава човек.
Да разкриеш нечии тайни, беше равносилно да убиеш притежателя им. Но нищо не носеше такова удоволствие като ровичкането в тях.
Спомни си колко пъти бе наблюдавала погледи, в които се четеше възхищение, омраза, болка, обида, любов, наслада… Учуди се колко лесно забравяха хората, колко време им бе необходимо да престанат да чувстват нещата, от които е зависел живота им.
И колко ценно е малкото отношение, което можеш да изтръгнеш от тях, стига да не го забравиш.
Гъсти мъгли покриваха сетивата ѝ, отдаде се на студа и той я облада с неконтролируемо желание. Вече дори не трепереше. Да плаче бе забравила отдавна, сякаш преди векове. Понякога истеричен смях разкъсваше тишината, която я обграждаше. Винаги се опитваше да заглуши тази омразна тишина, но тя беше могъщ съперник.
Когато я поглеждаха с любопитства, тя бе доволна, защото това означаваше, че няма да се срине преди да умре. А само ако знаете колко ѝ ставаше обидно, когато проклетата тишина загрозяваше тъмнината! Как само ненавиждаше покоя и въпреки това с каква страст се беше стремила към него през целия си живот. Но беше сигурна, че никога няма да го докосне.
Дори и след смъртта си щеше да продължи да скита по брегове и гори.
Колко врати беше отваряла? Много, безброй. А зад тях – нищо. Едно голямо, празно нищо. Понякога летеше, но белите мъгли обладаваха съзнанието ѝ и често ѝ се виеше свят.
Той, светът, не се отнасяше враждебно към нея, но тя често търсеше самото му ядро, за да се скрие. Очите на хората бяха най-красивото нещо, което бе виждала. Помнеше толкова очи. И всичките бяха красиви, макар понякога и жестоки.
Тя знаеше, че съществуванието ѝ, целият ѝ житейски тепих, беше безсмислен. Но нима някой бе открил смисъла на живота. Ако някой го открие, вероятно ще блесне светкавица и всичко ще изчезне.
Колко суетно е да търсиш смисъла на живота! Най-глупавото и вредно нещо беше суетата, която я бе съпътствала като сянка винаги и навсякъде. Колко трудно ѝ беше да се отърве от нея – лъжеше я, обиждаше я, унижаваше я, но нищо не помогна. Накрая я уби.
Това не беше първото, нито дори последното убийство, което извършваше. Много пъти бе убивала – мечти, пламъци, пориви. После присъдата сама си я определяше. Беше се осъдила на безкрайно лутане, вечно търсене. Успокояваше се, защото знаеше, че вечното е страшно кратко.
Прекалено късно осъзна, че е обречена да търси нещо, което го няма. Но търсенето продължаваше и колкото по-трудно беше даго намери, толкова повече се амбицираше. Очите ѝ придобиваха безмилостен блясък, погледът ѝ бе почти зъл и тогава без капка жалост, с животинско настървение, разкъсваше жертвите си.
Когато по-късно оставаше сама, ридаеше и се молеше, питайки се защо постоянно я предизвикваха. Най-лошото беше, че наранявайки другите, тя нараняваше предимно себе си, унизявайки тях, тя беше унизената. Отмъщаваше сама на себе си.
Страдайки се утешаваше, че така ще вижда по-ясно знаците, които трябваше да я упътят към тъмнината. Но тя не умееше да ги разчита, затова и вечно приличаше на слепец, лутащ се в гъста гора.
Мракът я покриваше прекалено често, но това ѝ носеше върховно удоволствие. Колко трудно е да се отдадеш на покоя; колко трудно е да обичаш себе си; колко трудно е да обичаш човеците! И колко безсмислено е да се храниш, да спиш и да дишаш! Колко трудно е да чувстваш и колко жестоко да не плачеш!
Слабостта обхвана тялото, сърцето и душата ѝ. Това тяло, което толкова смътно познаваше; сърцето, обвито в лед и душата, която я ненавиждаше. Къде е светлината, защо се крие? Би било приятно да я опознаеш.
Но тя си прости, че я е пренебрегвала досега, защото ако притежаваше и нея, щеше още повече да ѝ тежи. Не е лесно да се носят толкова много неща. Тежи, тежи, имаш чувството, че гръбнакът ти ще се прекърши, но продължаваш да носиш, защото нямаш друг избор или пък, защото това е изборът ти.
Колко е трудно да отгатнеш желанията си! И колко безполезно е да се опитваш! Тя се надигна от стола. Погледът ѝ беше нейде зареян в тайнствената и ясна далечина. Очите ѝ, нищо невиждащи, виждаха нужното. Стъпи с единия крак на перваза, качи се, устните ѝ тихо прошепнаха: „Обичам ви“ и се хвърли напред.
Колко прекрасно е да летиш и колко щастливи са птиците!
Никаква болка не изпита. Обхвана я мрак, после видя светлина…
Вече спря да диша, но защо продължаваше да живее?
Катерина Петрова