.
Блясък на мълния, блясък на меч и блясък на женски очи: три измами.
Защото мълнията е високо, мечът може да спре, а жената не иска да убива.
Но всеки се бои…
И — третото е най-страшно.
… Блясъкът на мълния, блясък на меч и блясък на женски очи: три пътя на смъртта.
И — третият е най-тих.
Тези, при които отиваш, не ще ти кажат думите, що чу от мене. Те не знаят моя език: те не знаят езика на обичта.
Те ще напълнят със злато светилника над ложето ти и с пъстри ветрила ще прокудят от снагата ти благовонния лъх на моите целувки.
Те ще премаляват от звъна на твоите гривни и ще паднат като мъртви пред сиянието на взора ти. Но никой не ще ти каже: „Ти ставаш моя песен.“
Бурята на очите ти ще прегази много дути, но никой не ще ти каже думите, що чу от мене. Те не ще ти промълвят: „Ти си наш сън.“
Късно е. Върви при тях! Моите ръце стискат сянката, която някога беше сама ти.
Жената каза:
— Аз съм алфата на творението.
И роди първия човек.
Мъжът каза:
— Аз съм алфата на творението.
И уби първия човек.
Любовта каза:
— Аз съм алфата на творението.
И сля раждането със смъртта.
Като ходех по стъгдите на Птолемаида, жена срещнах пред храма на Сераписа.
Тя продаваше миризми.
В малки стъкленици и чаши от алабастър тя носеше касия, смирна, кинамон, кориандър, нард, мирсина и други благовония.
И в кутии от злато и скъпа кост имаше амбра, мускус, ладан. бензой и различни смоли.
Тя ме видя — и се спря до мене. — Що е това?
Бях взел стъкленица с нещо зелено.
— Истина ти казвам, не зная. Непознато ми е, па и никой го не търси. Защото не дава ни сън, ни страст, ни веселба, ни забрава. Не гони тъга, не ражда мори, нито зашеметява. Не знам що е. Но скъпо струва.
Аз го купих.
Неговата миризма бе чудна.
И като почнах да се наслаждавам от миризмата му, открих в него дивно свойство: то показваше живота такъв, какъвто е.
Научих му после името.
Страдание се казвало то.
Белият ден се свърши. Цветята склопиха своите коронки, птиците прибраха песните си. Небето се спусна като тъмен шатър, пълен с пъстри сънища.
Слава на залязлото слънце!
Белият ден се свърши. Потокът спря своето размерно дишане, гората просна тъмните си дипли, за да пие роса. Земята трепна като невеста, чакаща своя младоженец.
Слава на залязлото слънце!
Зелено е морето, бяла е пяната му, а водата е лишена от цвят.
Кой се мами: морето ли. или ти?
Синьо е небето, бели са облаците, а въздухът е лишен от цвят.
Кон се мами:небето ли, или ти?
Хубава е жената, любов звучи в гласа й, а душата й не е за вира.
Кой се мами: жената ли, или ти?
… Душата й е лютня, на която свири мъжът, вятърът или бесът.
из „Книга на загадките“
картини: Николай Райнов