Установявал съм неведнъж, че няма по-мило и задушевно, по-чисто и обнадеждаващо общуване от общуването с Природата – дори и за най-отчаяните мизантропи и меланхолици.
За оня, който живее сред Природата и има своето вътрешно равновесие, меланхолия не съществува.
За здравия и неосквернен слух гръмотевичната буря звучи като същинска еолова арфа.
Нищо не може да внуши на открития и смел човек присъщата за ближните му угнетеност.
Радвам ли се на приятелството на годишните времена, вярвам, че нищо не може да превърне живота ми в бреме.
Често ми казват: „Сигурно се чувстваш самотен, където живееш, и ти се ще да си по-близо до хора – особено в дъждовните и зимните дни и нощи.“
Изкушавам се да отвърна тъй:
Цялата тая земя, която обитаваме, не е нищо повече от точка в пространството.
Какво разстояние, мислите, дели най-отдалечените един от друг жители на оная там звезда, чиито размери не могат да се установят с нашите уреди?
Защо да се чувствам самотен?
Да не би планетата ни да не е част от Млечния път?
Въпросът, който ми задавате, не ми изглежда особено важен.
Какво е разстоянието, което отделя човека от ближните му и го прави самотен?
Убедил съм се, че с напрягане на нозете не се постига умствено сближаване.
„Уолдън или Живот в гората“
Хенри Дейвид Торо е американски писател и философ, известен най-вече с автобиографичната си книга Уолдън от 1854, в която разказва за доброволния си изгнанически живот в колиба край едноименното езеро.
Книгата е възхвала на семплия живот сред природата и бягството от цивилизацията. Торо е една от водещите фигури в движението трансцендентализъм, чиито идеи не само изповядва на думи, но и доказва на практика чрез личния си пример:
„Бях се самоназначил за инспектор на дъждовните и снежни бури, и изпълнявах задълженията си добросъвестно, въпреки че не получавах нито цент за това.“