Няма смешна обич на тоя свят - ПАВЕЛ ВЕЖИНОВ

.

Няма смешна обич на тоя свят, има грешна обич, има нещастна обич, има истинска или въображаема и всяка от тях е едно от малките чудеса на живота.

Всичко, което наричаме субективен живот, е всъщност нещо съвсем нереално… Както са нереални облаците, отразени в гладкото езеро. Ако езерото се развълнува и отражението изчезне, това не означава, че са изчезнали и самите облаци… Всичко, което се е случило на неговата повърхност, е смърт без значение… И все пак трябва да се живее…

Това са цитати на големия български писател Павел Вежинов. Дори само „Бариерата“ и „Нощем с белите коне“ да бе написал, пак щеше да бъде един от най-значимите световни писатели от втората половина на 20 век.

А той е автор и на други великолепни романи и повести, на сборници с разкази и филмови сценарии, както и на няколко книги за деца и юноши.

И във всичките си произведения е тънък психолог и великолепен разказвач, който ни кара, дълго след като сме прочели написаното, да разсъждаваме и преосмисляме своето житие-битие.

Но понеже все пак е роден в България, в която, за съжаление, злобата и завистта нямат почивен ден, и Вежинов не е пощаден от невероятни измислици по негов адрес.

Най-злостната от които е, че е „помогнал“ на третата си съпруга Павлина да скочи от прозореца и да загине на място.

Преди години разговарях на тази тема с покойния вече Леонид Грубешлиев – живата легенда на българската журналистика, на преводаческото изкуство и, разбира се, на соцбохемството, приятел на Вежинов и добър познат и на четирите му съпруги.

Тогава от него научих, че тази Павлина била много лабилна психически, силно пристрастена към „огнената вода“ и така накрая стига до самоубийство при неизяснени обстоятелства.

Официалната версия твърди, че е паднала от прозореца на семейния апартамент и загинала на място. Но по думите на Грубешлиев истината е съвсем различна.

След поредния скандал с пияната си щерка, бай Милан – бащата на Павлина, я пребива жестоко. Павлина припада, той се паникьосва, че е мъртва, и за да прикрие станалото, я бута долу. Същото разказа преди време и втората брачна половинка на Вежинов – писателката Виолета Молнова.

Повечето приятели на класика също са склонни да вярват именно на тази версия.

Инцидентът заляга в сюжета на повестта „Бариерата“, която по-късно бе филмирана от режисьора Христо Христов с участието на Ваня Цветкова и големия руски актьор Инокентий Смоктуновски.

В повестта се разказва за това как композиторът Антони Манев, напуснат от жена си, една вечер, докато обикаля нощните заведения на София, среща Доротея – доста странно момиче, дошло сякаш от друго измерение, което е преживяло тежка вътрешна травма.

Малко по малко Доротея от обикновена непозната се превръща в приятел и дори събеседник на композитора и в един момент споделя с него, че може да лети. И те двамата наистина политат.

Подай ми ръката си!

Подадох й ръката си. Нейната ми се стори някак неочаквано топла и силна.

-А сега, Антони, погледни към небето. Трябва да свикнеш с него.

Да свикна с него? Може ли да свикне човек с небето? Аз го гледах, сега то ми се виждаше много по-ниско, сякаш изведнъж бях израсъл до висините му. Ниско, черно и много по-хладно от всеки друг път. Но самите звезди ми се сториха така бляскави, че просто ме заболяха очите, като ги гледах.

-След малко, Антони, ще почувстваш някаква необикновена лекота. Все едно че изведнъж си се превърнал във въздух…Не говори!…Ако го усетиш, кажи ми само „да“ или „не“! Това е всичко.

-Да! – казах след малко.

-Ето, ние тръгваме, Антони!… Отпусни се вътрешно… Не прави резки движения. И най-важното – не мисли! Ето, това е всичко – бъди щастлив!

Сега ми се струваше, че гласът й е необикновено звънлив и мелодичен. Дори не усетих как сме се отделили от терасата. Бяхме някъде във висините, под нас трепкаха светлините на града, точно така, както човек ги вижда и от борда на самолет, който вече се спуска за кацане. Плавахме сред самите светлини, не виждахме бреговете, сякаш бяхме в сърцевината им. И все пак не беше същото, ние не летяхме, а се реехме като птици, които вече здраво са се закрепили на крилете си. Много добре усещах тялото си и въздуха, който ме обливаше като вода…

Антони е смутен от изживяното и Доротея разбира, че той трудно ще премине „бариерата“ – границата между реалност и мечта, идеала за хармония и щастие.

Потресен от случилото се, Антони заминава за провинцията, където се надява да подреди мислите си. В негово отсъствие обаче Доротея отново се качва на терасата на петия етаж.

И се разбива като птица на тротоара.

Разследващите откриват трупа встрани от сградата. Изглежда така, сякаш е прелетяла няколко метра…

Преди да срещне Павлина, Вежинов вече има брак с други две жени. Първата се казва Марина, родом от Никопол, която накуцва леко, а след войната, както се изрази Леонид Грубешлиев, „нещо превъртя“.

За втората си съпруга – Виолета Молнова, Вежинов се жени през 1948г., но след седем години двамата се развеждат.

От нея научихме преди няколко години, че преди 9 септември 1944 г. Вежинов и Богомил Райнов припечелват с писане на романчета по поръчка, които техният работодател Стефан Брашнаров после издава с псевдонима Е. Ерин като свои произведения в жълтия илюстрован вестник „Аз знам всичко“.

Четвъртата и последна съпруга на Вежинов е Нина Висулчева, която Леонид Грубешлиев описва като голяма чаровница и ненадмината майсторка на картите. Тя е дъщеря на Спас Висулчев, кмет на остров Тасос по време на войната.

В рецензия за книгата на Атанас Лазовски „Съпруга на безсмъртен“ проф. Чавдар Добрев между другото отбелязва следното:

„С Нина се запознах още в края на 50-те години, когато тя, като момиче с амбиции, сътрудничеше на Радио София. Нина беше красиво женско същество, общителна, жива, не се отказваше лесно от намеренията си, колегите я харесваха, защото пишеше добре и излъчваше борбеност и стръв. Омъжи се набързо за редактор в радиото, но това не й попречи, когато се яви кандидат като Павел Вежинов, да зареже своя съпруг.

С Вежинов живееха свободно, не се отказваха от бохемските традиции, формираха две известни в столицата карета за покер, превърнаха жилището си в магнит за част от интелигенцията и за млади почитатели на тяхното волно съществуване. Мисля, че Нина внесе острота, но и уравновесяване, колкото и да е странно това, в битието на много по-възрастния си брачен партньор. Ако мога да се изразя така, тя вдъхна живец, нова воля за творчество, доза подмладяване на крупния писател.“

Да, но в един момент красивата Нина подхваща любовен роман с илюстратора Никифор Русков от Габрово и връзката им става обществена тайна. Ето как я описва журналистката Надя Чолакова:

Илюстраторът се вихри с четката в таванско ателие на ул. „Шипка“ 6. Носи дълга коса и пиратска забрадка. Синеок е като сиамски котарак. Също страшен бохем.

В мигове на опиянение се катери по водосточната тръба. Скача на балкона като Ромео. Тропа по прозореца за среща с любимата.

Сърцето му обаче е разбито и той заминава за Созопол. Купува си лодка и заживява на нея. Кръщава я на любимата си Нина.

„В същото време не беше парфюмирана пудра – връща лентата назад Русков. – Бягаше от полилейната идилия в центъра на София и идваше при мен на лодката. Обикаляше гората с кожените си костюми. Старият Вежинов знаеше за любовта ни, но беше широко скроен. Имаше чаровна усмивка, но и можеше да смачка човека за нула време.“

От първия си брак Павел Вежинов има син, когото всички наричат Пальо. Неговата съдба също е белязана с безброй авантюри, страсти, хазарт и фатални жени. От малък той копира бохемството на баща си, известен с покера, пурите и афинитета към красивите жени.

Старият непрекъснато му дава пари и го насърчава да живее без спирачки. Наследникът учи в Художествената гимназия, след това следва в Художествената академия, специалност „Плакат“, и работи в Студията за анимационни филми.

Вдига шумна сватба с дъщерята на карикатуриста дисидент Тодор Цонев – Деси, която му ражда момиченце – Павлина. Но идилията им не трае дълго – разделят се. После се впуска в любовна авантюра с някакво 18-годишно девойче на име Маргарита, но и тази му връзка трае от ден до пладне. 

Междувременно профуква огромни суми в представителния Руски клуб и в бар София. През 90-те наследява дядо си, който имал печатница на столичната улица „Будапеща“, и получава близо 80 000 долара.

Продава и фамилната къща на Орлов мост. Зарязва всичко в София и заминава да живее на морето, във Варвара. Там купува три парцела земя и отваря кръчми, които се превръщат в магнит за бохемата. Спира да твори, само от време на време рисува риби.

Не пие само когато спи, а спи малко. На рождените си дни събира по 50 души на кораб. Кара сърф посред нощ, гмурка се, лети с делтапланер, спуска се в пещери. И се наслаждава на новата си приятелка Жоана, по прякор Жабето, фризьорка от София. 

От любовта им се ражда момченцето Никола. Но и тази връзка свършва, защото един ден аниматорът среща смуглото миньонче Христина, което е само на 21 години. Изоставя Жабето и сина си и заживява с нея.

Именно тази Христина остава последна до него, когато той вече е напълно изхабен и започва да агонизира…

На поклонението пред тленните му останки в центъра на Варвара идват аниматори, художници, артисти и бохеми, както и местните морски вълци – рибари, хипари и ретро джулайци с пиратски препаски на очите. Цигански оркестър свири по пътя към залива, където пускат урната с праха на Пальо…

Внучката на класика Павлина Делчева Вежинова, завършва българска филология в Софийския университет и от 1974 до 2009 г. работи в редакция „ЛИК“ и в Сателитния канал на БНТ.

Тя е сценарист, редактор и продуцент на водещи рубрики в Националната телевизия и е сценарист на пълнометражния документален филм „Отвъд бариерата“, посветен на дядо й.

Из „Големите любови на българските поети и писатели“, Венелин Митев