.
Каква е същността на нашия Бог? Борбата за свобода. В непобедимия мрак една огнена черта се издига и очертава пътя на Невидимия. Какъв е нашият дълг? Да се изкачим заедно с него по тази кървава линия.
Добро е онова, което се стреми нагоре и помага на Бога да се изкачи. Лошо е онова, което тегли надолу и пречи на Бога да се изкачи.
Всички добродетели и пороци сега придобиват нова стойност, освобождават се от мига и от пръстта, абсолютни, съществуват в човека, преди човека и след него — завинаги.
Защото същността на нашия морал е не спасението на човека, който във времето и пространството се променя, а спасението на Бога, който в различните променящи се човешки образи и перипетии е все същият абсолютен ритъм, борещ се за свобода.
Жалки сме ние хората, безсърдечни, малки, нищожни. Но в нас, една по-висша от нас същност, ни тласка безмилостно нагоре.
От тази човешка кал свещени песни са извирали, велики идеи, неудържими любови, един безспирен щурм — мистериозен, без начало и без край, без цел, извън всяка цел.
Ето каква топка кал е човечеството, ето каква топка кал е всеки един от нас. Какъв е дългът ни? Да се борим върху тази тор от наша плът и ум да разцъфне едно малко цвете.
Борѝ се от нещата, от плътта, от глада, от страха, борѝ се от добродетелта и от греха да създадеш Бог.
Как светлината поема от една звезда, изсипва се в черната вечност и остава безсмъртна? Звездата умира, но светлината й — никога; така е и със зова на свободата.
Борѝ се от тази кратка среща на насрещните сили, която е твоето съществуване, да сътвориш най-безсмъртното нещо, което простосмъртният може на този свят — един Зов. Той, напускайки пръстта и тялото, които са го родили, продължава напред и вечно се труди.
Един страстен Ерос прекосява Вселената. Като етер, по-твърд от стомана, по-мек от въздуха.
Отваря всичко, прекосява всичко, изчезва, измъква се. Не се е свил на топло в някой детайл, не се е заробил в някое любимо тяло. Той е един борещ се Ерос. Вижда зад гърба на любимия как хората пъшкат и се люшкат като вълни, вижда как животните и растенията се сливат и умират, вижда, как Бог е в опасност и как му вика: „Спаси ме!“
Ерос? Как иначе да назовем този устрем, който, урочасвайки материята, сам се омагьосва и иска да отпечата върху нея собствения си лик? Съзира тялото и се стреми да го прониже, да се слее с другия, скрития в него еротичен вик, да станат едно цяло, да изчезнат, да останат безсмъртни чрез сина.
Приближава се до душата, иска да се вкорени там, да няма вече аз и ти; бушува над тълпата и, унищожавайки съпротивлението на ума и тялото, иска да се слеят всичките дихания, да се превърнат в силен вятър, да повдигнат земята!
В най-критични мигове Еросът насила обладава и съединява хората — врагове и приятели, добри и лоши — той е едно дихание, по-висше от тях, независимо от волята и делата им. Той е дъхът Божи, неговото дихание върху земята!
Слиза при хората както пожелае — като танц, като любов, като глад, като религия, като клане. Не ни пита.
В тези кризисни часове Бог се мъчи да омеси в нощвите на земята плътта и умовете, да запрати в безмилостната вихрушка на собственото си въртене всичкото това тесто и да му даде лице — своето лице.
Не се отвръща с погнуса пред глинените им мрачни вътрешности, не губи надежда. Работи, напредва, прояжда плътта, хваща се за корема, за сърцето, за фалоса, за ума на човека.
Не е онзи благ глава на семейство, който поравно разпределя хляба и ума на всяко от децата си. Несправедливостта, Жестокостта, Надеждата и Гладът са четирите кобили, които теглят каруцата му по нашата неравна земя.
Бог не се създава никога от щастие, благополучие и слава, а само от срам, от глад и сълзи. Във всички преломни моменти, рискувайки, напред са излизали една група богоносци и са воювали, поемайки на плещите си цялата тежест на битката.
Някога това са били свещениците, царете, архонтите, бюргерите — сътворили са цивилизациите, освободили са божеството. Днес Бог е ратай, подивял от умора, гняв и глад. Мирише на тютюн, вино и пот. Псува, гладува, ражда деца, сън не го хваща, крещи и заплашва.
Промени се въздухът, пролет дишаме вече — тежка, пълна със семена. Викове се надигат. Кой вика? Ние, хората, викаме — живите, мъртвите, неродените. Но страхът изведнъж ни захлупва и замлъкваме.
Забравяме — от мързел, по навик, от липса на мъжество. Но изведнъж Зовът отново като орел разкъсва вътрешностите ни. Защото не идва отвън, не идва отдалече, та да му се изплъзнем. В сърцето ни се е настанил Зовът и вика.
„Изгори къщата си!“ — вика Бог. „Идвам! Който има дом, не може да ме приеме.
Изгори идеите си, смажи мислите си! Който е намерил решението, не може да намери мен.
Обичам гладните, неспокойните, скитниците. Те вечно мислят за глада, за бунта, за безкрайния път — за Мен!
Идвам! Напусни жена си, децата си, идеите си и ме последвай. Аз съм великият Скитник.
Следвай ме! Минавай над радостта и тъгата, над мира, справедливостта и добродетелта! Давай напред! Смачкай тези идоли, строши ги — не се побирам! Смажи себе си, за да мина!“
Огън! Ето кой е нашият дълг днес, в този аморален и безнадежден хаос.
Война срещу неверниците! Доволните, ситите, безплодните — ето кои са неверниците.
Омразата ни е безкомпромисна, защото знае, че по-добре и по-дълбоко от бездушните филантропски любови твори Еросът.
Мразим, не сме доволни, несправедливи сме и жестоки, изпълнени с безпокойство и вяра; подобно на влюбените се стремим към невъзможното.
Огън, за да се пречисти земята! Още по-жестока да се отвори бездната между доброто и злото, да се умножи несправедливостта, да слезе Гладът, да изстърже стомасите ни — иначе няма да се спасим.
Един миг — кризисен и пълен с насилие — е тази наша епоха; един свят рухва, един друг още не се е родил. Епохата ни не е миг на равновесие, в който благородството, съгласието, мирът и любовта са добродетели полезни.
Преживяваме страшната атака, надкрачваме враговете. Надкрачваме и приятелите, които изостават. Излагаме се на опасности сред хаоса, задушаваме се. Не се побираме вече в старите добродетели и надежди, в старите теории и практики.
Духа вятърът на разрухата, днес той е диханието на нашия Бог; нека вървим с него! Този вятър е първото замайване от танца на творческото въртене. Духа над глави и градове, руши идеи и къщи, минава над пустините, вика: „Пригответе се! Война! Война!“
Такава е нашата епоха — добра или лоша, красива или грозна, богата или бедна — не сме я избирали ние. Такава е нашата епоха — въздухът, който дишаме, калта, която имаме, хлябът, огънят, духът!
Нека юнашки да посрещнем нуждата. Жребият, който ни се падна, е борбата — да се препашем здраво, да въоръжим тялото, сърцето и ума си! Да заемем своето място в битката!
Законният господар на това време е войната. Пълноценен, добродетелен човек днес е само войнът. Защото само той, верен на великото дихание на нашето време, рушейки, мразейки, желаейки, следва новата повеля на своя Бог.
Това наше отъждествяване с Космоса ражда двете най-висши ценности на морала ни.
Наш дълг е да помогнем на Бога, задушаващ се вътре в нас и сред мрачните тълпи, да се освободи.
Всеки миг трябва да сме готови да отдадем живота си за него. Защото животът ни не е цел, той е средство, така както и смъртта, и красотата, и добродетелта, и знанието. Чие средство? На Бога, който се бори за свобода.
Всички сме едно, всички сме една застрашена същност. Ако някъде накрая на света една душа пропадне, повлича в падението си и нашата душа. Ако някъде на края на света един ум затъне в глупост, изпълва и нашите слепоочия с мрак.
Защото само един е този, който по всичките краища на небето и земята се бори. Единият. И ако загине, наша ще е отговорността. Ако загине, загиваме ние.
Ето защо спасението на Космоса е и наше спасение и солидарността между хората не е вече сладникав лукс, а дълбок инстинкт за самосъхранение и необходимост. Такава необходимост, каквато е в една сражаваща се армия спасението на другаря ти.
Но нашият морал се издига още по-високо. Всички сме една армия и се борим. Без да знаем със сигурност дали ще победим, без да знаем със сигурност дали ще бъдем победени.
Съществува ли спасение, съществува ли цел, на която да служим и, служейки й да намерим спасението си?
Или спасение не съществува, цел не съществува, всичко е безполезно и нашият принос няма никаква стойност?
Нито едното, нито другото. Нашият Бог не е всесилен, не е всеблаг, не е сигурен в победата, не е сигурен в поражението.
Същността на нашия Бог е неясна, постоянно узрява; може би победата се затвърждава с всяка наша смела постъпка, а може и всичките тези тревоги за спасение и победа да са по-нисши от природата на божеството.
Както и да е, ние воюваме без увереност и нашата победа, поради това, че не е сигурна в отплатата, се осенява с по-дълбоко благородство.
Всичките повели се объркват. Не виждаме, не чуваме, не мразим, не обичаме вече както преди. Подновява се девствеността на земята. Хлябът, водата, жената придобиват нов вкус. Действието — нова, неизмерима стойност.
Всичко — красотата, знанието, надеждата, борбата за насъщния, всекидневните, уж незначителни грижи — се обгръща с неочаквана святост. Настръхнали, усещаме как навсякъде същото това гигантско поробено дихание се бори за свобода.
Всеки има своя собствен път към спасението — един добродетелта, друг злото.
Ако пътят, водещ до твоето спасение, е болестта, лъжата, безчестието — твой дълг е да се потопиш в болестта, в лъжата, в безчестието, за да ги победиш. Иначе няма да се спасиш.
Ако пътят, водещ до твоето спасение, е добродетелта, радостта, истината, твой дълг е да се потопиш в добродетелта, в радостта, в истината, за да ги победиш и да ги оставиш зад себе си. Иначе няма да се спасиш.
Не се борим срещу тъмните си страсти със спокойна, анемична, неутрална, по-висша от страстите добродетел. Борим се с други, по-бурни от тях страсти.
Оставяме вратата си отворена към греха. Не си запушваме ушите, за да не чуем Сирените, не се завързваме от страх за мечтата на някоя велика идея; нито напускаме кораба, за да загинем, слушайки и целувайки Сирените.
Не, продължаваме нашия път, грабваме Сирените и ги мятаме на кораба, тръгват и те с нас. Това е, другари, нашата нова Аскеза!
Бог вика в сърцето ми: Спаси ме!
Бог вика на хората, на животните, на растенията, на материята: Спаси ме!
Чуй сърцето си и го последвай. Унищожи тялото си и виж: Всички сме едно!
Обичай човека, защото това си ти.
Обичай животните и растенията, защото си бил самите те, а те сега те следват — верни сътрудници и роби.
Обичай тялото си: само с него можеш да се бориш на тази земя и да одухотвориш материята.
Обичай материята: за нея се хваща Бог и воюва. Воювай и ти с него.
Всеки ден да умираш. Всеки ден да се раждаш. Всеки ден да се отказваш от това, което имаш. Най-висшата добродетел не е да си свободен, а да се бориш за свобода.
Не се унижавай да питаш: „Ще победим ли? Ще загинем ли?“ Воювай!
Нека делото на Вселената през този краткотраен миг, в който си жив, стане и твое дело. Това са, другари, нашите нови Десет Божи Заповеди.
из „Аскетика“