.

Прачовекът (кърмачето на културата), който няма съзнание за нравите и законите, който е по животински свободен и напълно без задръжки, със сбита, несломима егоистична сила освобождава агресивните си нагони в убийства и кaнибaлизъм, ceксyaлните си инстинкти задоволява при пaнceксyалност и инцecт.

Но ако този прачовек се обедини с други себеподобни в орди или кланове, разбира, че алчността му се сблъсква с определени граници, с противопоставящата се воля на неговите спътници: всеки социален живот, дори и в своята най-ранна степен, изисква ограничения.

Отделният човек трябва да се съобрази с ограниченията, да приеме някои неща като забранени, а правото и нормите, общите конвенции като наложени, като за всяко нарушение са предвидени наказания.

Знанието за забраненото, страхът от наказанието обаче скоро се преместват навътре в психиката му и създават в досега животински потиснатия му мозък една нова инстанция, един свръх-Аз, в известен смисъл нов сигнален апарат, който своевременно предупреждава кога се прекрачват ограничителните линии на нормата, за да не бъде застигнат от наказанието.

С този свръх-Аз, съвестта, започва културата и в същото време религиозната идея.

Защото тя схваща всички граници, които природата отвън противопоставя на човешкия нагон, студ, болест, смърт, като сляп архестрах от някой невидим противник, от бога-отец, притежаващ цялата власт да наказва и да възнаграждава, от страховития бог, комуто трябва де се подчини и да му служи.

В същото време висшият Аз-идеал като архетип на съвършената власт и все пак страховит образ, защото е причинителят на всички страхове, с мнимото си присъствие на всичковиждащ, всичкоможещ бог-отец чрез охраната на съвестта връща непокорния човек обратно в отредените му граници; чрез самоограничение, чрез лишение, чрез възпитание и самовъзпитание дивото варварско същество започва постепенно да се цивилизова.

Но докато първоначалните боеготовни човешки сили се обединят за обща и съзидателна дейност, вместо само убийствено и кръвожадно да се впускат едни срещу други, се увеличават и духовните, етичните и техническите способности на човека, като постепенно той отнема част от властта на собствения си идеал, от този на бога.

Светкавицата бива уловена, студът подчинен, разстоянието преодоляно, оръжията намаляват опасността от хищните животни, всички елементи, вода, въздух, огън с времето стават подвластни на културната общност.

Благодарение на своите собствени творчески и организаторски сили човечеството се изкачва все по-нагоре по небесната стълба към божественото и станало вече господар на висини и низини, преодоляващо пространството, знаещо и едва ли не всезнаещо, отделило се от животното, то вече само почва да се възприема като богоподобно.

Защо обаче въпреки тази си богоподобност човечеството не е станало по-щастливо и по-радостно?

Защо нашето най-съкровено „аз” не се усеща обогатено, освободено и спасено чрез цивилизационните победи на общността?

Защото увеличението на притежанието чрез културата не просто ни е подарено, а едновременно с това ние го изплащаме чрез невероятно ограничаване на свободата на нагоните ни.

Обратната страна на културния растеж на рода е загубата на щастие на отделния човек.

На печалбата в общностната цивилизованост на човечеството се противопоставя загубата на свободата, намаляване на емоционалната сила на всяка отделна душа.

Прекалено много от несломимостта на нашата сила ние сме дали на общността, за да можем все още да пускаме на воля нашите пранагони, ceксyaлния и склонността ни към агресия, за да проявяваме старата си единна власт.

В колкото повече изфинени и преплетени канали се разпределя духовният ни живот, толкова повече той губи своята енергична елементарност.

Ставащите през вековете все по-строги социални ограничения стесняват и изкривяват силата на чувствата ни.

По мистериозен начин обаче човешката душа не се оставя да бъде измамена, че заради безбройното нови, все по-висши начини за доставяне на удоволствие, каквито са изкуството, науката, техниката, овладяването на природата и другите удобства, които животът всекидневно се прави, че предлага, ѝ е отнета някаква друга, по-пълноценна, по-буйна, по-дълбоко свързана с природата наслада.

Нещо в нас, може би биологически скътано в някой ъгъл на мозъчните ни коридори и изтичащо след това заедно в кръвта във вените ни, мистично си спомня за онова прасъстояние на висша непринуденост: всички отдавна преодолени чрез културата инстинкти, инцecта, отцеубийството, пaнceксyaлността, все още се носят като призраци из нашите желания и сънища.

Дори и в най-обгрижваното дете, родено по най-нежния и безболезнен начин от висококултурна майка в хигиенизирано и дезинфецирано, електрически осветено, добре затоплено луксозно помещение на някоя частна клиника, по някое време се събужда прачoвекът; то трябва още веднъж на степени да премине през цялата поредица столетия от паническите архенагони до самоограничението и с малкото си развиващо се телце още веднъж да преживее и изстрада цялата възпитателна дейност, водеща към културата.

Така във всички споменът за старото самовластие остава неразрушим и в някои моменти нашето етическо „аз” копнее съвсем диво да се върне към анархията, към номадската свобода, към животинското от началото на съществуването ни.

Чувството ни за загуба и за победа непрекъснато са поставени на кантара и колкото повече се разтяга разстоянието между все по-тясното обвързване с общността и пъвоначалната необвързаност, толкова по-силно става недоверието на отделния човек дали всъщност, минавайки през този процес, няма да бъде ограбен, а пък чрез социализацията на Аза няма да бъде измамено най-съкровеното му.

Дали човечеството някога ще успее, както така напрегнато се е загледало в бъдещето, оканчателно да се справи с това безпокойство, с това лутане, с това тичане на душата му в две противоположни посоки?

Дали само ще успее да намери изхода от тази културна дилема, от разкраченото състояние между страха от бога и животинското си желание за наслада, объркано от забрани и потиснато от обсесивно-компулсивното разстройство на религията?

Дали бъдещето ще успее чрез осъзнаване да преодолее този свой най-тайнствен конфликт, дали някога напълно ще оздравее?

Това е опасен въпрос!

автор: Стефан Цвайг, „Зигмунд Фройд. Изцеление чрез духа“