Една сутрин на вратата на актрисата Елена Снежина настойчиво се звъни. Тя отваря и вижда на прага Лора Каравелова, съпругата на Яворов.

Кани я да влезе, а Лора без всякакви заобикалки изстрелва въпрос, на който чака моментален отговор: Вярно ли е, че предната вечер мъжът й я е докарал с файтон от Народния театър до дома й? Забавил се и оправдал закъснението си с жеста към Снежина. „Да, точно така беше“ – успокоява я актрисата.

На 19 октомви 1913 г. в Народния театър е премиерата на отложената заради войната пиеса „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“. В нея играе и Елена Снежина, съпруга на загиналия на фронта актьор Васил Кирчев. Тяхна дъщеря е бъдещата голяма актриса Олга Кирчева.

Докато двете дами разговарят, малката Олга бърка в чантата на Лора, измъква оттам малък дамски пищов и започва да си играе с него. Лора вдига скандал и си тръгва.

Случката разказа преди време журналистът Пенчо Ковачев, който пък я чул от поетесата Лена Левчева, втората съпруга на Димитър Димов.

Започвам с тази история, защото според мен тя е блестящо потвърждение на слуховете за патологичната ревност на Лора, за която се пише и говори вече близо век.

И за това, че тя е психически неуравновесена, истерична и в моменти на ярост е способна да застреля всекиго, който се изпречи на пътя й. 

След злощастието в дома на Яворов следователят по делото Иван Божилов намира в гардероба на Лора револвер с пет патрона!

А когато пристигналият на мястото на трагедията лекар пита ранения поет защо е станало всичко това, Яворов отвръща: 

Дива ревност, брат! Карахме се и тя се застреля.

По-късно той ще добави още нещо: Лора е била спокойна само когато е имала достатъчно количество от своя „сигурен и съчувствен другар“ – кокаина. Безкрайно капризна, суетна и ревнива, тя иска Яворов едва ли не да изостави напълно творчеството си и да се посвети единствено и само на нея.

Иска да го притежава.

А когато не получава достатъчно внимание, потъва в тежка депресия, от която излиза с помощта на много силни медикаменти.

Виола Каравелова

Да не забравяме, че в рода Каравелови има шизофреници. Сестрата на Лора – Виола, завършва живота си в лудница. След смъртта на мъжа й – известния публицист Йосиф Хербст, който изчезва безследно в кървавите събития през 1925-а, до края на дните си, цели 9 години, Виола живее в умопомрачение, не иска да види и да чуе никого, седи и гледа втренчено в една точка с празен поглед. Ужасяващата сянка на жена, в която никой не може да познае някогашната красавица. Нейни съвременници споделят, че в лудницата деградира до такава степен, че дори яде изпражненията си.

До голяма степен именно властната им майка Екатерина Каравелова е причината за разбитата нервна система на Лора и Виола. Екатерина Каравелова предпочита да се изявява като публицистка и общественичка и поверява отглеждането и възпитанието на момичетата на слугините, те растат без майчина ласка и без майчино напътствие.

Но в съдбовни моменти от личния живот на дъщерите си тя се намесва категорично и се разпорежда безцеремонно с тях. Още повече – съпругът й Петко Каравелов умира през 1903-та, когато децата са още съвсем малки.

Именно Екатерина забранява на Виола да се омъжи за младия политик Андрей Ляпчев, който е безумно влюбен в нея. Аргументът й? Главният редактор на „Пряпорец“ Ляпчев е беден като църковна мишка, няма свое жилище, спи на тавана на редакцията на вестника, „храни се где с каквото намери или моли приятелите си да му дадат 50 стотинки за обед“.

По ирония на съдбата именно Ляпчев по-късно запознава Лора с Пейо Яворов. Но самият той харесва повече сестра й Виола.

След като прогонва Ляпчев като кандидат за ръката на дъщеря си, Екатерина Караславова ликува от щастие, когато 26-годишната Виола се сгодява за Илия Белинов, син на известен политик от Демократическата партия.

Сватбата им е едно от големите събития в София през 1910 г. – богата, изискана, аристократична. След венчавката младите заминават за Париж и живеят там цели две години. Там се ражда и синът им Иван.

Съпругът обаче се оказва непоправим бохем и женкар и непрекъснато се забърква във всевъзможни любовни авантюри. Докато един ден на вратата на квартирата им звъни непозната дама и през сълзи обяснява на Виола, че е бременна от нейния мъж. Съвсем логично следва развод и години на самота и безверие. До появата на Йосиф Хербст.

Йосиф Хербст

Макар че той е доста по-възрастен от Виола и вече е бил женен за австрийка, а и има две деца от нея, Екатерина Каравелова няма нищо против той да й стане зет. Харесва го като публицист и най-вече за това, че е член на основаната от мъжа й Демократическа партия. Нещо повече, тя се съгласява Хербст и Виола да се венчаят в софийската синагога и дъщеря й да приеме юдейската вяра с името Сара.

Впрочем Екатерина Каравелова избира и първия съпруг на Лора – д-р Иван Дренков. В негово лице тя вижда идеалния жених – богат и образован /завършил е право и философия в Германия/, политически съратник на Демократическата партия. Лора не го иска. По това време тя изживява бурен любовен роман с младия юрист Петър Нейков. В крайна сметка обаче отстъпва и на 30 юли 1906 г., облечена цялата в черно, официално се сгодява за д-р Дренков.

В деня на сватбата три пъти разваля прическата си и разплакана хвърля воала.

От д-р Дренков Лора ражда син – Кирил, който умира след няколко месеца. Разказват, че в деня на неговата смърт тя се затваря сама в стаята си и дълго свири на цигулка, без да пророни нито сълза.

Има предположение, че Кирил не е от д-р Дренков, а е заченат от женения дипломат Петър Нейков и вероятно именно заради извънбрачна бременност Лора склонява да се омъжи за Дренков.

По-късно тя отново забременява, но се опитва да абортира с какви ли не билки. На седмия месец ражда хилаво момченце, което кръщава Петко – на баща си. „Лора изпитваше повече съжаление към малкия Петко, отколкото майчина любов“, твърдят нейни приятелки.

Тя обаче непрекъснато мисли за своя любовник Петър Нейков – юрист, завърнал се наскоро от Швейцария. Заради нея той зарязва жена си – единствената дъщеря на фабрикант от Марсилия, която е с 10 години по-възрастна от него, и иска да се ожени за младата Каравелова.

След години влюбеният някога в нея Петър Нейков ще разкаже:

Лора беше жизнерадостно същество. Искаше да живее като Ибсенова героиня, но беше несъмнено по-категорична от Нора. Не я задоволяваха материалните наслади, които можеше да й даде животът. Винаги търсеше нещо извън осезаемото щастие на часа. Поетична и романтична природа, тя прецеждаше чувствата си през особено сито, по мярката на силно развит художествен усет.

Старата Каравелова властно се обявява срещу връзката им и не търпи никакви възражения. Но в Русе, където живее по това време с д-р Дренков, далече от властната си родителка, Лора се чувства свободна да прави каквото си ще и не се притеснява да се разхожда в открит файтон с любовника си. Майка й Екатерина обаче много скоро научава за нейните волности и набързо урежда Петър Нейков да бъде изпратен на работа в българската легация в Скопие.

В края на 1909 г. Лора изоставя д-р Дренков и 6-месечното си дете и заминава за Лондон. От Англия пише на майка си, че ще остане там, „докато Дренков поиска развод“. Тя може да си позволи да постъпи така, тъй като е получила 60 000 лева – своя дял от продажбата на бащината й къща, и още 20 000 лева от леля си Наталия, съпругата на чичо й Любен Каравелов.

От Лондон Лора се опитва да поднови връзката си с Петър Нейков, но той вече има нова любов и не отговаря на чувствата й.

Лора и д-р Дренков се развеждат през юни 1912 г. по нейна вина. Духовният съд нарежда тя „да остане в безбрачие две години с право на ходатайство през това време до Светия синод за съвършено опрощаване на наложеното й безбрачие“.

Само след три месеца обаче, на 19 септември 1912 г., тя се венчава с Яворов в църквата в Подуяне. Странно е, че младоженецът й подарява пръстен с опал, какъвто някога дава на Мина.

А открай време се знае, че опалът буди тайнственост, необяснима тревожност и страх. Той е камъкът на напразните надежди.

Счита се, че провокира непостоянство в характера, което може в решаващи ситуации да провали човека! С една дума, пръстенът с опал носи нещастие.

Яворов

Още на третия ден след венчавката, на 22 септември, младоженецът тръгва да се бие за освобождението на Македония начело на чета от шестима души.

Семейният им живот трае само 436 дни…

Към деспотизма на майка й, към наследствената психическа обремененост и към пристрастеността на Лора към кокаина, които властно я тласкат към самоубийството, се прибавя още един факт, който стана известен чак век по-късно.

Сестрата на поета твърди, че пет месеца преди да се застреля, Лора прави спонтанен аборт в петия месец и едва оцелява.

От многобройните изследвания на тази любовна драма и от „Романът на Яворов“ знаем, че Лора безумно ревнува мъжа си едва ли не от всяка срещната жена, но най-вече от младата кокетка Дора Конова, съпруга на техния семеен приятел Михаил Кремен.

Най-близката приятелка на Лора – Радка Бонева, пише по този повод в спомените си:

Дора Конова игра долна роля спрямо Лора и Яворов. Лора ненавиждаше Конова. Тя просто не можеше да я понася и ако не я изпъди от дома си, причината е там, че Лора беше горда и не искаше да й даде повод да мисли, че се страхува от нея.

Ако се съди по спомените на самата Дора Конова, харамията никак не е бил безразличен към нея. „Един ден в началото на февруари 1913 г. той пристигна у дома… Говорехме за най-обикновени неща… Без да промени тона, внезапно той ме запита: „Обичате ли ме?“ Залисана в разговора, без да се замисля, отговорих: „О, да“… Една светла усмивка озари лицето му. Чак тогава се сепнах и осъзнах какво му бях отговорила. Бързо добавих: „Но аз не Ви обичам така, както жена обича мъж, а имам най-хубава приятелска обич към Вас.“ Яворов стана и каза: „О, за днес ми стига толкова… стига ми. Вие един ден ще ме обикнете тъй, както аз искам.“ И бързо, с много щастлив израз на лицето… излетя от стаята… Друг път Яворов идва, сяда на един стол и ме гледа сериозно и замислено… казва: „Ще си счупя главата заради Вас, ще си счупя главата.“ Аз се стреснах, защото нищо не знаех за скандалите между него и Лора“, твърди Конова.

Патологично ревнива, Лора непрекъснато заплашва Яворов, че ще го напусне и ще замине за Париж или Лондон. Но в началото на 1913 г. забременява и семейната атмосфера се поуспокоява. Щастлива е, че ще роди дете на любимия си мъж, с когото още от сватбата мечтаят за син. В петия месец от бременността обаче Лора абортира.

Не се знае по какви причини, но лекарите едва я спасяват. Губи много кръв, а анемията изостря вродената й меланхолия.

На фаталния 29 ноември 1913 г. вечерта Яворови са на гости на семейство Тихови заедно с Михаил Кремен и издателя Паскалев. Веселят се, както винаги, пият червено вино, но всички забелязват, че на няколко пъти между поета и Лора прехвърчат нервни искри.

Веднага след като се прибират вкъщи на ул. „Раковски“ 126, тя му вдига луд скандал, че през цялото време гледал към Дора, а не към нея. Между 2:30 и 3:00 часа се разиграват драматични събития.

Проехтяват два изстрела.

Версията на Яворов е, че Лора се гръмва сама в сърцето с неговия пистолет, който тя измъква от джоба на преметнатия върху стола панталон. Самият той прави опит за самоубийство – стреля в слепоочието си. И остава сляп. По-късно ще замине за Виена, но тамошните лекари не могат да му помогнат. Прогресивно губи зрението си. 

Екатерина Каравелова

Екатерина Каравелова и до смъртта си не вярва, че дъщеря й се е самоубила, и публично обвинява поета в убийство. Тя е в Санкт Петербург, когато й съобщават за трагедията. Оттам изпраща телеграма:

Балсамирайте трупа. Тръгвам веднага.

Но следва втора телеграма:

Тежко болна съм. Не мога да дойда. Погребете Лора до Алеко Константинов.

Гробът на Лора обаче е до Трайко Китанчев, а не до Алековия. Виола също не присъства на погребението – по това време тя е в Париж.

Петко Каравелов с дъщерите си Виола (вляво) и Лора.

През 2005 г. имах продължителен разговор с инж. Любен Каравелов, издънка от родословното дърво на Любен и Петко Каравелови. На моя въпрос с какво чувство се споменава името на Яворов в техния род, той бе категоричен:

„За него винаги се е говорело. Първо, че е много голям поет, голям българин, голям бохема, но в същото време – и много голям холерик. Той много е обичал Лора, но в онази фатална нощ срещу 30 ноември 1913-а нервите му просто не са издържали. Какво ли не прави човек в момент на афект!“ – „Искате да кажете, че той е стрелял?“ – „Ами заключението на съдебните лекари д-р Пиперков и д-р Татарчев е, че „малката 4 мм раничка на гърба е входяща, а тази между гърдите отпред в диаметър 1 см е изходяща. Следователно куршумът е влязъл откъм гърба и излязъл отпред на гърдите с направление отзад напред и отдолу нагоре. Кой се самоубива откъм гърба?“

„Значи и след повече от 90 години тази версия още не е отхвърлена. Въпреки обясненията на поета в съда, изповедите, предсмъртните му писма. Въпреки нарочно възпроизведената експертиза, въпреки заключението на следствието?“ – питам инж. Любен Каравелов.

Отговорът му: „Фактически дело № 205/1913 така и не е било приключено. То е прекратено, след като Яворов се самоубива. Но и аз споделям становището, че една такава версия не би трябвало да се афишира, тъй като никого не би обслужила и не би довела до нищо хубаво. Яворов безспорно е един от най-големите поети на България и трябва да бъде тачен като такъв.“

Малко известен е фактът, че прокурорът, който поддържа обвинението срещу Яворов в делото за смъртта на Лора, е брат на актьора Сава Огнянов, който е искал да се жени за Ботевата дъщеря Иванка.

Големият наш медик проф. Михаил Протич, който по линия на майка си е внук на известния в началото на миналия век следовател Иван Божилов, разказва, че дядо му пръв поема делото „Яворов – Лора“, за да докаже пред цялата общественост, че поетът няма вина за смъртта на жена си. Така фактически след експертизата на Божилов делото завършва в полза на Яворов.

И то би трябвало да бъде прекратено, но поради външен натиск престоява цели 40 дни в канцеларията на тогавашната прокуратура. Заместник-прокурор по това време е въпросният брат на Сава Огнянов – Александър Огнянов, който току-що е преместен от провинцията в София и в стремежа си да угоди на влиятелни среди, които искат осъдителна присъда срещу поета, на базата на предположения и догадки, подновява делото.

По-нататък се случва нещо невероятно: Софийският окръжен съд отказва да се подчини на йерархически стоящата над него съдебна инстанция, решава да не се съгласи със заключенията по делото, водено от Иван Божилов, и го подновява. Това съдебно решение е взето на 16 октомври 1914 г., в деня, в който настъпва епилогът на драмата – Яворов се самоубива.

Брат му Атанас отива на лекции. Яворов заключва стаята си. Пълни чаша с вода и изсипва прахчето отрова. Ляга на кушетката на брат си и изпива чашата. После налапва дулото на револвера…

Самоубийството и преди това съществува в рода му. Още като дете бъдещият поет опитва да сложи край на живота си заради едно турче, Фатик, което всички обвиняват несправедливо, и това е негова форма на протест. 40 дни след кончината на поета единият от братята му, Никола, се самоубива с огромна доза стрихнин, достатъчна за цял полк, и оставя бележка:

След смъртта на брат ми животът ми няма смисъл.

Другият брат, Атанас, също прави два неуспешни опита за самоубийство. Правнучката на поета – изключително интересната художничка Василия Стоилова, се самоуби навръх Великден 2012-а, едва 28-годишна, като скочи от осмия етаж.

Дело 205/1913 е прекратено едва 50 дни след смъртта на Яворов.

Малко преди края си слепият поет е посетен от Иван Божилов. Поетът го нарича „приятелю“. Двамата са сами. Яворов му казва:

Вие ме оправдахте. Допускате ли обаче някъде скрито в душата си моя вина?

„Не“, отвръща Божилов. Тогава Яворов се заклева в гроба на майка си и в паметта на Лора, че е невинен.

Тези най-трудни дни в живота си той описва най-добре в писмо до Асен Златаров, професор химик, общественик и белетрист:

Ти знаеш ли, че днеска паднах и никой не ми подаде ръка. Да, да, паднах, заплетох си краката в едни камъни и се сгромолясах. И трябва да е било забавна картина за минувачите: виждам ги как се хилят… Нищо не чакам! Ти само кажи искаш ли да ми помогнеш да се спася от тези унижения? Или искаш да ме видиш един ден, застанал до стълбището на театъра, да протягам ръка за милостиня от публиката, която излиза от представление. Аз пак те моля: дай ми от твоите най-сигурни средства – да свърша със себе си… Не, не ти не разбираш. Аз ти давам дума, че ще посегна на себе си само ако се убедя, че ме чака пълно ослепяване.

Екатерина Каравелова преживява съпруг и три деца.

Съдбата й наистина е като антична трагедия.

Но тя е невероятно корав и горд човек и близо 25 години е в центъра на политическия живот в страната и е авторка на безброй политически фейлетони, литературна критика и преводи.

Умира на 1 април 1947 г. и е погребана до гроба на Петко Каравелов зад бившата Черна джамия, сега черква „Св. Седмочисленици“. 

Петко и Екатерина Каравелови с дъщерите си Виола и Лора

Из „Големите любови на българските поети и писатели“, Венелин Митев