.

Ако ключът ти не беше забил в бравата и не те беше забавил с пет секунди, щеше да си хванала онзи рейс. И в него щеше случайно да се засечеш с онази съученичка, която не си виждала от поне пет години, която пък щеше да се окаже, че има рожден ден, и вечерта да те покани на него. И ти щеше да отидеш, защото едно време сте били близки, а дори не знаеш защо сте спрели да се виждате.

И на този рожден ден щеше да бъде братовчедът на съученичката ти, който по принцип живее в чужбина, но си е дошъл точно в онзи момент и е довел със себе си приятел. И ти, която случайно си попаднала там, щеше да се запознаеш с онзи негов приятел, който също случайно се е озовал там. И е щяло да се пият шотове, и да се пускат смешки, и да се танцува, и да се разменят Инстаграми, да се пращат рийлове, впоследствие да те покани на вечеря, ти да приемеш, защото тъкмо си превъзмогнала последната раздяла, и той е щял да се окаже свестен, и да започнете да се виждате, и да се влюбите, и кой знае оттам докъде. Я деца, я шампанско и сълзи, я ние никога да не се срещнем. И цялата тази нишка — ако просто беше успяла да хванеш онзи рейс.

Сега обаче е неделя и с теб двамата сме на събитие, на което си ме довела, а аз дори нямам представа дали е изложба, концерт, хаус парти или сме на прасе в Ботаническата градина. Знам само, че ти искаш да сме тук.

Не познавам никого и нямам и настроение да си говоря с непознати хора днес. Не искам да знам нито кой с какво се занимава, нито аз кой съм. Таванът ми е да кимам и да се съгласявам с всичко, дори две плюс две да значи седем. И комарите не знам защо само мен хапят при такава шведска маса от кръвни групи, и UV лъчите със сигурност са в червения сектор, и тия кецове ми стягат ужасно, но се успокоявам, че ще се отпуснат, когато от бели станат бежови и вече са за изхвърляне.

Искам да сме някъде само двамата и да гоним сянката в тоя следобед по малките улички, и да лепнем като мед от жегата. Да пием кафе три пъти и да ядем фокачи, и да си вземем от всички видове джелато, та вкусът накрая да е толкова неясен, че сякаш ядем чиста захар, и да завъртим едни десет хиляди крачки по канон, в пълната илюзия, че тия погълнати осем хиляди калории сме ги изгорили, и напълно заслужено ще ядем пица довечера.

Но нейсе, сега сме на това хаус-прасе-кръщене-концерт-парти и ще е невъзпитано да отида в ъгъла да скролвам в Инстаграм и да си се смея сам, докато най-накрая си тръгнем. И малко те мразя в момента, защото трябва да те деля с други, но точно тогава ти минаваш покрай мен и ме погалваш по рамото, и ми смигваш с две очи, и изведнъж излиза облак да ме скрие от слънцето, и комарите се разбягват, и кецовете ми омекват, а тоя пичага, дето ми говори, бил адвокат – много яко, браво, брат, имаш ли адвокати в семейството или си първият?

И те виждам как си говориш с някакви хора и разпалено им разказваш нещо, а аз получавам спазъм на лицето, който май всъщност е усмивка. И ми е добре, че ти е добре, и си мисля:

Това било, а? Комфорт дори и в дискомфорта. Завърта ми се в орбита и започвам да събирам витамин D от нея. Цяла вселена тя.

И представяш ли си само

как някои хора се разминават и никога не успяват да се обичат,

да се карат за глупости, да си бършат сълзите,

да се разсмиват, да се извисяват един друг,

да си правят световете по-смислени само с присъствието си…

заради някакви си пет секунди разлика.

И колко хубаво щеше да бъде,

ако ключът ти наистина беше забил.

Още от младия автор можете да прочетете на неговата фб страница Димитър Калбуров и в Инстаграм