.

Анри Бергсон e eдин от онези редки мислители, които не просто пишат философия – те я живеят, дишат и я превръщат в изкуство.

Представи си Париж в началото на ХХ век – град на блясък, интелектуален трепет и вечни кафенета, в които думите се сипят като звезден прах. В тази атмосфера се появява един мъж с пронизващ поглед, с глас тих, но с идеи, които могат да разтърсят времето – буквално. Това е Анри Бергсон.

Роден през 1859 г., Бергсон е философ, който не може да бъде затворен в академични рамки. Той не просто говори за ума – той говори за живота като поток, като течаща река, която никога не можеш да прекрачиш два пъти по един и същи начин. Неговото централно понятие е „дюрее“ (durée) – вътрешната, жива продължителност на времето. Не това, което показват часовниците, а времето, което усещаме – онзи миг, който може да се разтегне в безкрайност, когато сме влюбени, или да изчезне като дъх, когато страдаме.

Бергсон казва: „Разумът мери, но интуицията разбира“. Той вярва, че животът не може да се сведе до механични формули и логика – той е творчески порив, élan vital, онзи космически импулс, който кара всичко живо да расте, да създава, да обича. В неговата философия има поезия, има мистерия, има нещо почти божествено – усещане, че реалността е танц, а ние сме част от него, дори когато не го осъзнаваме.

И хората го усещат. Когато Бергсон започва да изнася лекции в Колеж дьо Франс, залите се пълнят до пръсване – не само с философи, но и с художници, писатели, актриси, дори светски дами, които се влюбват в неговата нежна мъдрост. Един от най-страстните му почитатели е дори Марсел Пруст – и ако се вгледаш в „По следите на изгубеното време“, ще чуеш ехото на Бергсон във всяка страница.

През 1927 г. Бергсон получава Нобелова награда за литература – не за роман, а за философия! Толкова красива е неговата мисъл, че светът я признава като изкуство. И макар по-късно модерността да се втурне към екзистенциализъм и логически анализ, Бергсон остава като напомняне, че човекът не е машина, а чудо от време, чувство и движение.

Когато четеш Бергсон, усещаш, че животът не е в това да знаеш, а да усещаш. Да се оставиш на потока. Да вярваш, че интуицията е компасът, който ни свързва с най-дълбоката истина – тази, която нито една формула не може да опише.

И може би, ако Бергсон беше художник, щеше да рисува не картини, а самото време.

Нашите спомени във всеки даден момент образуват едно неразделно цяло, така да се каже, една пирамида, чийто връх е включен точно в сегашното ни действие.

Но зад спомените, свързани с настоящото ни занимание и разкриващи се посредством него, има други, хиляди други, складирани в паметта под сцената, осветена от съзнанието. 

Да, аз мисля наистина, че целият ни минал живот е там, съхранен даже до най-безкрайно малките подробности, и че ние не забравяме нищо, и че всичко, което сме почувствали, усетили, помислили, пожелали от първото събуждане на нашето съзнание, оцелява неунищожимо.

Но спомените, които се съхраняват в тези неясни дълбочини, се намират там във вид на невидими призраци. Те се домогват може би до светлината, но дори не се опитват да излязат на светло; те знаят, че е невъзможно и че аз, като живо и активно същество, имам да правя нещо друго, а не да се занимавам с тях.

Но предположете, че в даден момент аз стана неизаинтересуван от настоящата ситуация и действие – накратко, от всичко, което преди е фиксирало и ръководило паметта ми; да предположим, с други думи, че съм заспал.

Тогава тези спомени, осъзнавайки, че съм премахнал пречката, се надигат от капака на избата, който ги е държал под нивото на съзнанието, излизат от дълбините. Те се надигат, движат се – те изпълняват в тъмнината на безсъзнателното един голям танц на смъртта. 

Те се втурват заедно към оставената открехната врата. Всички искат да преминат през нея. Но не могат, защото са твърде много. Кой ще бъде избран от извиканите множества? Не е трудно да се познае. Преди, когато бях буден, спомените, които си пробиха път, бяха онези, които съумяха да покажат наличие на връзка с настоящата ситуация, с онова, което виждах и чувах около себе си. 

В този момент зрението ми е заето с по-неясни образи, по-неразбираеми звуци дразнят слуха ми, по повърхността на тялото ми се разнасят по-смътни докосвания, но също така възприемам и далеч по-многобройните усещания, които се надигат от най-дълбоките части на организма.

И така сред спомените призраци, които се стремят да изпълнят с цвят, със звучност, накратко, с материалност, единствените, които успяват, са онези, които могат да се асимилират с възприемания от нас цветен прах, с улавяните външни и вътрешни усещания, и т.н., и които освен това отговарят на тона на нашата обща чувствителност.

Когато това обединение е резултат от свързването на паметта и усещанията, тогава ние имаме съновидение…

Питаш ме какво правя, когато сънувам? Ще ти кажа какво правиш, когато си буден. Ти вземаш мен, моя Аз от сънищата, цялостния ми Аз от твоето минало и ме принуждаваш, като ме смаляваш все повече и повече, да се побера в едно малко кръгче, което очертаваш около мен с настоящото си действие.

Това означава да си буден. Това означава да живееш нормалния психичен живот. Това означава да се бориш, да имаш воля. Що се отнася до съня, действително ли имаш нужда да ти го обясня? Това е състояние, в което естествено попадаш, когато се отпускаш, когато повече нямаш сили да се съсредоточиш в едно нещо, когато престанеш да чувстваш волята си. 

Онова, което изисква много повече обяснения, е онзи чудесен механизъм, чрез който във всеки един момент твоята воля получава мигновено, и почти несъзнателно, способност да концентрира всичко онова, което носиш в себе си в едно нещо – онова нещо, което те интересува.

Но обяснението на това нещо е задача на нормалната психология, на психологията на будното състояние, защото да имаш желание и да си буден, са едно и също нещо.

Последвайте ни в нашия YOUTUBE канал: