По-голямата част от хората преминават през живота си, носейки в себе си тихо, но непреодолимо отчаяние. Ентусиазмът и радостта от живота изглеждат като привилегия, запазена за малцина щастливци, и то най-често в ранната детска или пубертетната възраст, когато светът все още е изпълнен с чудеса и безгрижие.
С течение на времето обаче, животът на човека все повече попада под тежестта на разочарованията, гнева и усещането за липса на смисъл. Единственото, което остава, е да се придържаш към наложените роли, сякаш това е единственият начин да оцелееш. В този процес губиш самия себе си. Прибираш се в някаква удобна дупка, като животинче, търсещо сигурност, и започваш да наричаш това „спокойствие“. Но дали наистина е така?
Дори ако случайно някъде зърнеш искра ентусиазъм, най-вероятно ще я принизиш до „амбициозност“ и ще я осъдиш строго. Съществуваме в свят, където повечето хора или упражняват професия, която мразят, или работят за хора, които не понасят, при това в среда, която им е враждебна. Замисляли ли сте се колко малко от нас наистина обичат работата си или следват истинското си призвание?
И все пак, подчинени на „неумолимия закон“, всички се стремим да създадем семейство. Но какво семейство е това, ако в него често отглеждаме поколение, което повтаря нашето нещастие? А връзките? Истинската любов между хората трае може би две-три години. Ако имаме късмет да доживеем до старини, може би в последните си години ще се обичаме отново – ако не от друго, то от липса на избор и заради натрупаните спомени. Останалото време често е изпълнено с взаимни съмнения, раздразнения и несподелени мисли.
Когато избираме да прекараме живота си с даден човек, би трябвало той да е най-близкото ни същество. Но на практика това рядко е така. Изборите ни често се водят от всевъзможни критерии, но не и от истинска близост. Ако вашият живот не е сложна плетеница от интриги и скрити истини, то сте сред малцината късметлии. Или може би просто сте измамили себе си.
В такива моменти позитивната психология се намесва като светъл лъч, обещавайки нова надежда. Тя ни приканва да намерим себе си, да открием истинската си същност, да променим живота си. Но как можем да направим това, ако дори не знаем кои сме извън ролите, наложени ни от обществото? Как да променим нагласата си към света, когато досега не сме имали мъдростта да приложим тази промяна?
„Ако не можеш да промениш случващото се, промени нагласата си към него.“ Колко мъдро звучи! Но колко малко от нас наистина го постигат. Повечето от нас дори не се осмеляват да оставят своя подпис в книгата на живота. Гледайки мнозинството, става трудно да различиш един човек от друг.
Още през 19 век Торо казва: „Повечето хора прекарват живота си в тихо отчаяние. Тъй нареченото смирение всъщност е непреодолимо отчаяние. Привично, макар неосъзнато отчаяние, се крие дори в игрите и развлеченията на хората. В тях няма забава, понеже ги предшества труд. А мъдростта не допуска отчаяни постъпки.“
И тук идва въпросът – ще го опровергаете ли? Или ще се примирите?
автор: Катерина Петрова