.
ПОНЯКОГА СЕ СЛУЧВА
Понякога се случва да сте били приятели и после
вече не сте приятели
и приятелството си е тръгнало.
И цели дни са се изгубили и сред тях
фонтанът е пресъхнал.
Понякога се случва да са те обичали и после
вече не те обичат
и любовта си е тръгнала.
И цели дни са се изгубили и сред тях
фонтанът е пресъхнал и е напоил тревата.
И понякога ти се иска да говориш с нея и после
не ти се иска да говориш
и тогава възможността си е тръгнала.
Мечтите ти са лумнали и внезапно изчезват.
И понякога също така няма къде да отидеш и после
има къде да отидеш
и тогава се разминавате
и годините са лумнали и се стопяват
за по-малко и от минута.
И ти нямаш нищо.
Колебаеш се дали тези неща са важни и после
точно когато се колебаеш дали тези неща са важни
те спират да бъдат важни
и вече не те е грижа.
И фонтанът е пресъхнал и е напоил тревата.
И ВЕЧЕ НИЩО НЕ Е КАКТО ТИ БИ ИСКАЛ
Изгубваш любовта си към нея и после
тя се изгубва
и после двамата се изгубвате,
и вече нищо не е така съвършено както ти би искал.
В един ужасно обикновен свят
най-необикновената болка се смесва с дребната обичайност,
Загубата изглежда огромна, но все още
нищо не може да бъде назовано и обяснено.
Страхуваш се.
Ако можеше да откриеш съвършената любов
тя би опарила ръцете ти,
би свлякла кожата от нервите ти,
би те опустошила с компютърното си сърце.
Ти изгуби любовта си към нея и сега тя е изгубена.
Ти се опита да не раняваш, но
всичко, до което се докосна се превърна в рана.
Ти се опита да поправиш непоправимото,
ти се опита, не лекомислено и не несръчно,
да спасиш онова, което не можеше да бъде спасено.
Провали се,
И сега тя е другаде
И нейната нощ и твоята нощ
са напълно безплодни.
Колко щеше да е лесно
ако можеха да ти донесат любовта вкъщи като изгубено котенце
или да ти я наберат като ягоди
колко прекрасно би било
но нищо вече не е така съвършено както ти би искал.
ТИ ИДВАШ ПРИ МЕН ТИХО КАТО ДЪЖД, КОЙТО ВСЕ ОЩЕ НЕ Е ВАЛЯЛ
Ти идваш при мен тихо като дъжд, който все още не е валял
изплашена, че може да се провалиш твоята
рокля на седем лета е отворена
в спомен за ceкс, топла ухае на момчета
и на онези високи някога треви.
Сега с теб сме по-студени: няма я
първата тръпка на любовта. Идваш при мен
тихо като цвят, който все още не се е разпъпил
към слънцето.
Страхът, който виждам по стареещото ти сега лице
се сменя с озадачение, когато протягам ръцете си
към теб както се протягат клоните. Роклята ти
не пада лесно нито тялото ти
свири възторжен акорд. Онова, което любовта беше добавила
към познатите форми вече не е чудо.
Ти идваш при мен с твоята възраст опакована в извинения
и изплашена от нейното мълчание.
Рай бяха спалнята и стаята за нашите млади животи
сега пропуснаха света с всичките му въпросителни
и тези форми ни ужасяват безкрайно
защото ни напомнят на самите нас. Сега ни е лесно
да проверим копнежите и чувствата си
да се преструваме, че не ни интересува
ти разлистваш годините и идваш при мен
тихо както се затварят последните ни сетива.
Автор: Брайън Патън
Превод: Мария Попова