.
Понякога трябва просто тихичко да се отдалечиш от хората. Ако ги е грижа, ще забележат. Ако не – ти ще знаеш къде стоиш.
Понякога трябва да оставиш другия да си избере пътека. Понякога, тя съвпада с твоята, понякога не.
Понякога трябва просто да замълчиш, за да чуеш. Да затвориш очи, за да видиш. Да затвориш уста, за да изкажеш романи.
Понякога тишината говори по-силно от думите. Понякога, бога ми, тишината е оглушителна, и точно неказаните думи режат най-дълбоко.
Разкаянието идва във всякакви форми и размери. Някои са малки… сякаш сме направили нещо лошо поради добра причина… Някои са по-големи, сякаш сме предали някой приятел.
Някои от нас бягат от болката, чудейки се дали взимат правилното решение. Някои от нас имат малко време за разкаяние, защото гледат напред към бъдещето. Понякога трябва да се борим, за да преодолеем миналото. А понякога забравяме разкаянията си… и си обещаваме да се върнем в правия път.
Но най-големите ни разкаяния не са относно нещата, които сме направили, а за нещата, които не сме направили. За нещата, които не сме казали… които са щели да спасят някой, за който ни е грижа. Особено когато видим, че зловещата буря се задава по този път.
Има моменти в живота, когато се оказваме на кръстопът. Уплашени, объркани, без карта. Изборите, които правим в този момент могат да ни повлияят на целия живот.
Разбира се, когато се изправим пред непознатото, повечето от нас предпочитат да се обърнат и да си отидат.
Рано или късно човек открива нещо по-добро. Нещо, което може да заличи болката от самотата. И отвъд смелостта и куража да допуснеш някого до себе си или да дадеш някому втори шанс. Нещо отвъд упорството на мечтите ти.
Защото само тогава, когато сте подложени на изпитание, може да откриете кои сте всъщност и кои може да бъдете. Човекът, който искате да бъдете съществува. Някъде другаде, откъм страната на трудностите, вярата и опората. И отвъд болката и страха от това какви лъжи ви предстоят…
Страхуваме се да изречем на глас какво желаем, какво ни липсва, за кого мислим преди да заспим, и коя е първата ни мисъл, когато се събудим… Задоволяваме се с отговорите „Времето лекува.“, или „И това ще мине.“
Обаче това съвсем не е така, няма да мине, времето не лекува.
Колкото повече неща зачеркваш и отричаш от живота си, толкова повече се събира ли събира, и когато един ден се срещнеш лице в лице с всичко, което си оставил в миналото, просто недовършено, осъзнаваш, че времето не те е излекувало, а напротив – наказвало те с това да бъдеш сам.
Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в Телеграм:
