По-лесно се прощава бездарността, отколкото талантът - ГЕОРГИ ПАРЦАЛЕВ

И до днес, толкова години след смъртта му, някои негови колеги се мъчат да омаловажат таланта му.

Пишат се приятели, разказват какви ли не забавни случки и пикантерии, но като стане дума за актьорското му майсторство, са готови да обяснят невероятната у популярност едва ли не само с това, че говори смешно.

А Парцалев не се задоволява просто да разсмива. Той много грижливо се отнася към типизацията на образите, дълго търси тяхната точна характеристика и винаги внимава за художествената мярка.

Навремето режисьорът Методи Андонов, като чува такива подмятания за Пацо, решава да докаже, че актьорът е смешен не само защото говори смешно, а защото има сценично присъствие от най-висока класа.

През 1962 г. Парцалев играе Нуц в неговата постановка „Свинските опашчици“. Всъщност Нуц има всичко на всичко две реплики, но Методи Андонов му отнема и тях и ги слага в устата на Златина Дончева, която играе неговата съпруга.

Така Пацо по време на цял спектакъл не казва нито дума, но при всяко негово появяване на сцената публиката започва да се смее неудържимо и да ръкопляска. Съпругата на Методи Андонов, актрисата Цветана Гълъбова си спомня:

Въпреки че не произнасяше нито дума, смехът на публиката при неговата игра беше до задушаване. На всеки спектакъл Парцалев показваше нови и нови импровизации. Имаше толкова смешни находки, че и ние на сцената едва се удържахме. Зрителите ни прекъсваха с ръкопляскания и тропаха с крака от възторг при неговата игра. Това беше още един пример, че Парцалев не само говори смешно, а просто е един голям, незаменим и недостигнат артист Всеки спектакъл на „Свинските опашчици“ беше истински театрален празник. Режисьорът Рангел Вълчанов не пропускаше нито едно представление.

Парцалев, естествено, страда, когато усеща завистта на свои колеги, но и се забавлява. Обича да казва, че по-лесно се прощава бездарността, отколкото талантът. Или:

Предпочитам неприятелите ми да ми завиждат, отколкото аз на тях.

А когато веднъж неговият най-добър приятел в Сатирата Константин Коцев му се оплаква, че техен колега казал нещо злобно по негов адрес, Пацата го успокоява:

Не се страхувай от завистниците. Те страдат по-силно от теб, когато те нападат.

По онова време наричат Парцалев и Коцев Големия и Малкия Пацо, защото един до друг на сцената двамата приличат на Крачун и Малчо.

Голям приятел на Пацата е и Енчо Багаров. Те двамата са най-известният артистичен тандем в началото на 60-те години на миналия век. Двамата, плюс Стоянка Мутафова и Невена Коканова, са заедно и във фаталния ден на 1963-та, когато колата, шофирана от Багаров, се хлъзва и се забива в крайпътно дърво. Багаров загива на място. Парцалев и Стояна се отървават с леки охлузвания и нарязани от стъклата лица. Най-леко засегната е Невена. /До края на живота си Парцалев катастрофира още осем пъти, но винаги оцелява като по чудо. Това му дава повод често да се шегува, че в съдбата му, слава богу, се намесва „малкият дявол“/.

Приказките, че Калоянчев му подлива вода, май са верни. Цели 23 години след смъртта на Парцалев дали заради напредналта си възраст или просто защото е решил, че му е дошъл моментът, Калата изтърси в предаването „Директно“ на Карбовски:

За Парцалев не искам да кажа какво мисля, защото ще ме намразят много хора, защото не е такъв, какъвто го описват. Гей? Абе и такъв беше. Не обичаше децата. Тупаше ги по главата и ги гонеше от себе си.

Актрисата Златина Дончева, която се снима с Парцалев във филма „С деца на море“, обаче казва друго:

Любовта на Пацо към децата беше пословична. Тогава, през трите месеца снимки на морето, цялата банда му отвръщаше със същото. Една вечер той покани децата в най-скъпия ресторант в Несебър. Още на другия ден децата изврънкаха пари от родителите си и му върнаха жеста.

Веднага скочи и Стоянка Мутафова:

Калоянчев никога не е обичал Парцалев. Абе, като че ли не понасяше неговата популярност. Парцалев знаеше да се държи с хората. Да направи така, че да не го мразят, а да го обикват. А нашият – обратното. Прави всичко възможно, за да го мразят. А той не е толкова лош, колкото се представя.

В ефира на „Всяка неделя“ тя категорично отрече да е забелязвала в Парцалев неприязън към децата:

Напротив, много обичаше децата. Даже искаше да си осинови. Казваше ми: „Искам да ги облека като господинчета. Две момченца да си взема“. Но трябва, не трябва да се човърка. Щом не може да стане да се защити, не го човъркай. Парцалев нямаше да прости на Калата, но и нямаше нищо да му направи. Беше по-добър човек.

За по-младите читатели ще кажа, че Калата в онези години е любимец на Тодор Живков и че двамата си пият кафето с уиски всеки четвъртък. Вярно е също, че Калата ходатайства пред Тато този или онзи да стане заслужил или народен артист. Но едва ли на него се дължи безумието, че Пацата – най-яркият, най-оригиналният, най-обичаният, последен от водещите артисти хумористи, става „заслужил“ и чак след седем години – „народен“.

Живков определено не го обича, може би заради странностите в личния му живот. Или пък заради това, че Пацо никога не се натиска да се добере до него на публични места и да му бъде шут.

Разправят, че всяка година в навечерието на 24 май Парцалев е видимо притеснен, нервен, а след като обявят списъка с удостоените и за пореден път не вижда името си сред тях, му става криво. Въпреки това се мъчи да си дава вид, че хич не му пука, за да не доставя удоволствие на враговете си.

Със Стоянка Мутафова са приятели. Двамата непрекъснато уж спорят за нещо, но си личи, че се майтапят и не си връзват кусури. Мутафова става толкова популярна благодарение на Парцалев. Впрочем и тя самата признава това:

Парцалев ме накара да ценя естрадата, която си е едно специфично изкуство. Всеки не може да го прави. Много ми стана тъжно, когато си отиде. Защото без него аз престанах да правя естрада.

Стояна много цени Пацата не само като партньор на сцената, но и като рядко интелигентен човек, а тя, с нейните три висши образования и огромен творчески опит, знае за какво става дума.

С какво да си обясним, че през последните години от живота си Парцалев играе във все по-малко постановки на Сатирата?

Пак с гения на завистта! От 1971 до 1974 година той не получава нито една нова роля. Просто ролите се разпределят по партиен критерий, а Пацо не влиза в играта. На няколко пъти го карат да стане член на БКП, но той намира начин да откаже.

Негови колеги така и не могат да преглътнат факта, че навсякъде, където театърът пътува, хората искат най-напред до него да се докоснат и да му кажат колко много го харесват. Уникалният комедиен талант и характерният му глас приживе го превръщат в легенда.

Залата в Сатирата винаги е пълна, когато той играе в „Дървеница“, „Суматоха“, „Януари“… Класическо е изпълнението му в телевизионната постановка „Криворазбраната цивилизация“. Той е най-голямата звезда на така наречената естрада, когато актьорите обикалят страната със скечове. В средата на 80-те години Пацо непрекъснато пътува по естрадите из цяла България с последната си партньорка Латинка Петрова и навсякъде хората го посрещат с възторг.

Колкото и невероятно да звучи, великият комик никога не е учил в Театралната академия, а в Медицинския факултет на Софийския университет. Родителите му мечтаят да го видят доктор и не дават дума да се изрече за „карагьозлък“. Пацата стоически издържа два-три семестъра, но органически не може да понася занятията в моргата – става му лошо, припада.

Освен това вече се занимава с театър. Така постепенно следването минава на заден план, навърта сума ти отсъствия и невзети изпити и през 1948 година го изключват. Но междувременно изкарва кратък стаж в Театъра на трудовата повинност и е сред първите актьори, назначени в новосъздадения Сатиричен театър през 1956 г.

Таз изиграва незабравими роли в „Големанов“, „Ревизор“, „Смъртта на Тарелкин“. През 1958 г. във филма „Любимец 13“ е и първата му роля в киното. Следват участия в „Привързаният балон“, „Кит“, „Петимата от Моби Дик“, „С деца на море“, „Сиромашко лято“, „Баща ми бояджията“, „Два диоптъра далекогледство“, „13-тата годеница на принца“. Най-силната му роля обаче е на съботянина Иван Стайков в „Тримата от запаса“ на режисьора Зако Хеския по сценарий на Павел Вежинов.

Навремето Кеворкян направи интервю с големия актьор, в което той признава, че се е сбогувал с мечтата си да играе Дон Кихот:

Не ми повериха ролята. Аз ще си остана мечтател като Дон Кихот.

Неговият биограф Илия Ангелов разказва, че една вечер Парцалев споделя, че в киноцентъра „Бояна“ ще се снима филм по книгата на Сервантес и че много се надява да бъде избран аз ролята на Дон Кихот, защото отговарял на много от чертите на героя – висок, слаб, леко грозноват, но по своему чаровен.

Парцалев се готви с години за тази роля, препрочита книгата и запаметява цели откъси от нея. А когато през 1977-а посещава Испания, се снима пред статуите на Дон Кихот и Санчо Панса. Въпреки това не е предпочетен – филмът се снима, но без негово участие.

След години се появява и мюзикълът на Сатиричния театър „Човекът от Ламанша“ с режисьор Уляна Матева. Тогава му дават ролята, но с осакатен текст. Мюзикъл е все пак. Затова, колкото и да се опитва да направи образа по-жив и интересен, Пацо няма успех, защото и музиката, макар и на композитора Димитър Вълчев, не е добра. Илия Ангелов разказва:

Една зимна вечер Парцалев взе книгата на Сервантес, целуна я и я затвори. Сълзи проблеснаха в очите му. Повече никога не видях книгата нито в ръцете му, нито в дома му. Такъв беше този Дон Кихот.

Негови приятели разказват, че цял живот зад вечната усмивка на лицето му се крие един самотен и тъжен човек. Въпреки че е бохем до мозъка на костите, че бича гуляите и хората около него се смеят до припадък. Самият той нарича себе си тъжен клоун и пред най-близките си понякога изплаква мъката си, трупана през годините в неговата невероятно чувствителна душа. Особено му тежат злобните подмятания зад гърба му заради неговата сексуална ориентация.

Тук е мястото да кажа, че все пак в живота му има жени. И то какви! На първо място две от най-големите звезди на родното кино – Невена Коканова и Катя Паскалева. В началото на 80-те години пък го пленява богата и весела вдовица с имение в Лондон. Тя носи баналната фамилия Смит, но всички приятели на актьора й викат Смитица. Според бившия импресарио на комика „това било единственото същество от женски пол, като изключим майка му Веселина и сестра му Сия, което може да се похвали, че е живяло цяла година под един покрив с Парцалев“. Но до брак не се стига.

Преди това актьорът има връзка с наша емигрантка в Париж, която се казва Галя Димова. Тя е родена в село Драгойна в Източните Родопи, но из френската столица „мадам Димоф“ се движи като грандама и се представя за фактор в парфюмерийния бизнес. В Париж мадам Димоф се хвърля да ухажва естрадната звезда Емил Димитров, който по това време прави та бляскава кариера, но удря на камък. По-късно, вече на българска земя, Емил запознава светската лъвица с приятели си Парцалев.

Разправят, че на едно официално честване на 24 май в резиденция Бояна Парцалев представя мадам Димоф на Тодор Живков. „ООО, Георги, хайде вече, време е и ти да се задомиш. Пък аз ще ви стана кум, ха-ха!“, гръмва на всеослушание Тато. Актьорът си глътва езика. Успява само да промърмори: „Да, да, работим по въпроса…“ А Галя изчуруликва: „Ако това е предложение, моят отговор е „Да!“. До брак и този път не се стига.

През целия си живот живее в общински жилища, които превръща в нещо като музей на старинни предмети, които колекционира. Има огромна библиотека със събрани и избрани произведения на най-големите класици на българската и световната литература.

След смъртта му не откриват завещание. Неговият биограф Илия Ангелов твърди, че малко преди да издъхне, Парцалев му казва:

Тези дни ще направя нещо, което много отдавна съм замислил. Аз и сестра ми нямаме наследници, няма на кого да оставя всичко, което притежавам. Ще взема да го оставя на съгражданите ми в Левски, да ме запомнят.

Някои от тези вещи са дарени от майка му на къщата музей на актьора в град Левски. Но голяма част от колекцията му – икони, картини, кристални сервизи, антични вази, огромни кристални огледала, самовари на жарава, стари бижута, мебели от 19 век и грамаден брой книги – изчезва…

А ето и някои от най-запомнящите се цитати на клоуна аристократ:

Смехът е сериозно нещо. Не можем да караме хората да се смеят на глупости.

Кари Грант и Шарл Боайе бяха много хубави мъже, със завидна красота, а аз… Бях много по-слаб, отколкото сега, косата ми стърчеше на всички посоки и единственото, което имах бяха очите, които светеха в тъмнината. Грозен, та грозен! По едно време даже се питах – а, бе, какъв актьор може да стана аз?

Чувствам се еднакво добре навсякъде. Киното създава популярност, то е една индустрия. В него сълзата може да се създаде и изкуствено. Докато в театъра за една сълза в последно действие трябва да воюваш още от първото.

Три неща за мен са най-скъпи: здравето, приятелството и любовта – защото не се купуват с пари.

Из „Големите любови на българските артисти, музиканти и художници“, Венелин Митев