През 1989 г. в Източна Европа не се роди нито една нова голяма идея

.

Угасването на светлината

Непосредствено след 1989 г. глобалното разпространение на демокрацията се представя като вариант на приказката за Спящата красавица, в която Принцът на свободата само трябва да убие Дракона на тиранията и да целуне принцесата, за да пробуди спящото до този момент либерално мнозинство. Но тази целувка се оказва горчива, а пробуденото мнозинство – по-недоволно и по-малко либерално, отколкото всички очакват или се надяват.

С края на Студената война стремежът за присъединяване към Запада – такъв, какъвто той бива идеализиран от източната страна на Желязната завеса – става обща мисия на страните от Централна и Източна Европа. Основната цел на революциите от 1989 г. сякаш е Изтокът да стане неразличима част от Запада.

Първоначално ентусиазираното копиране на западните модели, заедно с изтеглянето на съветските войски от региона, се преживява като освобождение. Но след две тежки десетилетия негативите на имитационната политика стават твърде очевидни, за да бъдат отричани. С увеличаването на негодуванието се увеличава и популярността на антилибералните политици.

През първите години след 1989 г. либерализмът се свързва основно с идеалите за лична инициатива, свобода на движение, ненаказуемост на несъгласието, достъп до правосъдие и чувствителност на правителствата към исканията на избирателите.

Към 2010 г. обаче образът на либерализма в Централна и Източна Европа вече е необратимо опетнен от две десетилетия на нарастващо социално неравенство, ширеща се корупция и морално незащитимо преразпределение на държавната собственост в ръцете на малцина.

Икономическата криза от 2008 г. подхранва дълбоко недоверие към бизнес елитите и казино капитализма, почти унищожили световния финансов ред. След 2008 г. либерализмът така и не успява да възстанови репутацията си в региона. Това до голяма степен отслабва чуваемостта на призива, отправян все още от шепа обучени в Западна Европа икономисти, за продължаване на политиката на имитация на американския капитализъм.

Увереността, че политическата икономия на Запада е образец за бъдещето на човечеството, до този момент е обвързана с убеждението, че западните елити знаят какво правят. Изведнъж обаче става ясно, че това не е така. Затова и 2008 г. поражда толкова тежки не само икономически, но и идеологически последици за региона, а и за света.

Друга причина, поради която популистите в Централна и Източна Европа свободно преувеличават тъмните страни на европейския либерализъм, е фактът, че времето заличава от колективната памет още по-мрачните страни на европейския антилиберализъм.

Централна и Източна Европа получават възможност да имитират Запада тъкмо когато той започва да губи своето глобално господство, а анализаторите започват да се съмняват не само в универсалната приложимост, но дори и в принципното превъзходство на западния политически модел. Това е неблагоприятен контекст за продължаване на курса на реформи чрез имитация.

Имитацията сама по себе си често причинява психологическа драма. Но когато имитаторът започне да осъзнава, че образецът е на път да се преобърне и потъне, тя става същинско корабокрушение. Страхът, че си хванал грешния влак, традиционно присъства в колективната психика на Централна Европа. Така че разклатената самоувереност на Запада едновременно оправдава и вдъхновява бунта на Изтока срещу либерализма.

Посочвайки съпротивата срещу имитационната политика като един от главните корени на антилиберализма в Централна и Източна Европа, ние не отричаме, че лидерите на антилибералните партии в региона са жадни за власт и че се възползват политически от опитите си да компрометират либералните принципи и институции.

Антилиберализмът, възприет от управляващите в Будапеща и Варшава, несъмнено е удобен за партиите на власт, които нямат нищо против да скъсат с демократичното предаване на властта. Техният антилиберализъм е опортюнистичен, доколкото им позволява да избягват легитимните обвинения в корупция и злоупотреба с власт, отправяни от Европейския съюз и местните критици.

„Фидес” (Унгарският граждански съюз) и полската партия „Право и справедливост“ редовно нарушават предписаното от западния конституционализъм разделение на властите и отричат обвиненията към тях като външен заговор за задушаване на автентичните гласове на унгарския и полския народ. За да оправдаят потискането на независимата преса и независимата съдебна система, както и циничните си атаки срещу дисидентите и критиците си, те прогласяват една неотложна необходимост за защита на нацията от вътрешните врагове „чуждопоклонници“.

Но фокусирането върху корупционните практики и стратегии за избягване от отговорност, възприети от антилибералните правителства в региона, не са достатъчни да обяснят обществената подкрепа за тези националпопулистки партии. Произходът на популизма несъмнено е сложен. Отчасти той се корени в унижението, свързано с трудния стремеж да станеш в най-добрия случай непълноценно копие на един по-висш модел.

Недоволството от „прехода към демокрация“ се подхранва и от визитите на чуждестранни „оценители“, с тяхното слабо разбиране за местните реалности. Съчетанието на тези фактори предизвика една почвеническа реакция в региона, едно утвърждаване на „автентичните“ национални традиции, задушавани според популистите от неудачни и неприложими западни модели.

Постнационалният либерализъм, асоцииран с разширяването на ЕС, позволява на търсещите идентичност популисти да претендират за изключителна собственост върху националната идентичност.

Това е източникът на антилибералния бунт в региона. За него обаче спомага още един фактор, а именно твърдението, че след 1989 г. вече не съществуват алтернативи на либералния политически и икономически модел. Това допускане поражда амбицията да се докаже обратното.

Германската популистка партия, противопоставяща се на еврото, „Алтернатива за Германия” е пример за това. Както показва и името ѝ, тя е създадена в отговор на заявлението на Ангела Меркел, че нейната монетарна политика e „безалтернативна“.

Описвайки правителственото предложение като единственото възможно, Меркел провокира активно и неумолимо търсене на алтернативи. В същото време налаганата нормалност на постнационализма поражда, особено в бившите комунистически страни, антилиберален, антиглобалистки, антимигрантски и антиевропейски бунт, експлоатиран и манипулиран от демагози популисти, които знаят как да демонизират „вътрешните врагове“, за да мобилизират обществена подкрепа.

Напреженията на нормалността

Според Джордж Оруел „всички революции са провали, но съвсем не едни и същи провали“. Какъв тип провал е тогава провалът на революцията от 1989 г., като се има предвид, че целта ѝ е постигането на нормалност от западен тип? До каква степен либералната и следователно имитативна революция от 1989 г. е отговорна за антилибералната контрареволюция, започнала две десетилетия по-късно?

Съвпадайки по стечение на обстоятелствата с двестагодишнината от бляскавата, но кървава Френска революция, „кадифените революции“ от 1989 г. до голяма степен преминават без падане на глави и човешко страдание, които обичайно съпровождат дълбоките политически катаклизми.

Никога до този момент не се беше случвало толкова много здраво установени режими да бъдат едновременно свалени и заменени с почти напълно мирни средства.

Левицата възхвалява тези кадифени революции като израз на народната воля. Десницата ги сочи едновременно като триумф на свободния пазар над командната икономика и като заслужена победа на свободното управление над тоталитарната диктатура.

Американските и проамериканските либерали на свой ред с гордост обвързват либерализма, обичайно осмиван от левите критици като идеология, чиято цел е съхраняване на статуквото, с романтиката на еманципиращата промяна. Също толкова благосклонни са и представителите на западноевропейското поколение на протеста от 1968 г., които въпреки че харесват марксистката лексика, предпочитат културния либерализъм пред културната революция.

И разбира се, тази ненасилствена смяна на режимите на Изток е натоварена с историческо значение от световна величина, защото ознаменува края на доминиралото през втората половина на ХХ в. напрежение между великите сили, което заплашваше планетата с ядрен Армагедон.

Но ненасилственият характер на революциите от 1989 г. не е тяхната единствена черта. Като се има предвид голямата публична роля, която по това време играят такива творчески мислители и политически активисти като Вацлав Хавел и Адам Михник, събитията от 1989 г. понякога се помнят като революции на интелектуалците.

Вярно е, че измежду 232 участници в кръглата маса между управляващата Полска комунистическа партия, претендираща да представлява работническата класа, и антикомунистическия профсъюз „Солидарност”, който представлява истинските работници, 195 се определят като интелектуалци. Но не фактът, че това са „революции на интелектуалците“, определя ненасилствения характер на прехода.

Това, което позволява на тези революции да останат „кадифени“, е натрупаната ненавист към утопиите и политическите експерименти.

Към 1989 г. представителите на комунистическата номенклатура вече са еволюирали отвъд утопичната вяра в механичните ритуали и идеологическата вярност към корупцията. Още по-малко пък дисидентите имат желание да преправят своите общества, следвайки някакъв исторически безпрецедентен идеал. Далеч от стремежа да се впускат в търсене на непозната обетована земя или да изграждат нещо напълно ново, водещите фигури на тези революции се стремят да разрушат една система, за да копират друга.

Както саркастично отбелязва видният историк на Френската революция Франсоа Фюре, „през 1989 г. в Източна Европа не се роди нито една нова голяма идея“.

Съгласен с това е и водещият германски философ Юрген Хабермас, който в периода след Втората световна война е привърженик на твърдата западна ориентация на Федералната република. Той приветства „липсата на идеи, които да са новаторски или обърнати към бъдещето“ след 1989 г., защото за него революциите в Централна и Източна Европа са „догонващи революции“. Тяхна цел е завръщането на обществата от Източна Европа в лоното на западната модерност, което трябва да даде възможност на източноевропейците да получат това, което западноевропейците отдавна притежават.

През 1989 г. гражданите на Централна и Източна Европа също не мечтаят за някакъв съвършен свят, който никога не е съществувал. Те копнеят за „нормален живот“ в „нормална държава“. В края на 70-те години на XX в. големият германски поет Ханс Магнус Енценсбергер обикаля Европа в търсене на душата на стария континент.

Когато посещава Унгария и говори с някои от най-известните критици на комунистическия режим, те му казват:

„Ние не сме дисиденти. Ние сме представители на нормалността“.

Както по-късно признава Адам Михник:

„Бях обсебен от идеята нашата революция да бъде антиутопична. Защото утопиите водят до гилотини и ГУЛАГ“.

Затова и неговият посткомунистически призив е: „Свобода, братство, нормалност“. А когато поляците от неговото поколение говорят за „нормалност“, те нямат предвид някой предкомунистически период от полската история, към който страната им щастливо да се завърне, след като веднъж завинаги затвори страницата на съветската окупация. Под „нормалност“ те разбират Запада.

С това е съгласен и Вацлав Хавел. Той описва като най-важна характеристика на комунистическа Източна Европа „липсата на нормален политически живот“.

През комунизма нищо не е по-рядко срещано от „нормалността“. Хавел говори за „свободата и върховенството на закона“ в западен стил като „първото условие за нормалност и здравословно функциониращ социален организъм“. И описва желанието на своята страна да избяга от комунизма „просто като опит за бягство от собствената анормалност, като опит за нормализиране“.

Копнежът на Хавел по нормална политика предполага, че след десетилетия престорено очакване на светлото бъдеще главната цел на дисидентите е живот в настоящето, за да могат хората да се радват на всекидневните удоволствия. Целта на прехода към нормалност след 1989 г. следователно е да направи възможен на Изток начинът на живот, който на Запад се приема за даденост.

В „Поробеният разум“ Чеслав Милош твърди, че в периода след Втората световна война за много източноевропейски интелектуалци новата вяра в комунизма прилича на таблетките на Мурти-Бинг, описани в романа на Станислав Виткевич от 1927 г. „Ненаситност“. Тези таблетки са медицинско средство за вливане на определен „мироглед“, което прави приемащите ги „нечувствителни към каквито и да било метафизични елементи“. През 1989 г. идеята за „нормално общество“ за много източноевропейски интелектуалци е като таблетката на Мурти-Бинг. Тя премахва тревогата, произтичаща от необходимостта да даваш отговори на трудни въпроси.

В този смисъл, тъй като елитите в Централна Европа виждат в подражанието на Запада добре отъпкан път към „нормалността“, тяхното приемане на императива за имитация след края Студената война е напълно спонтанно, доброволно и искрено. Те нито алчно заимстват западните технологии, подобно на китайците, нито симулират западната демокрация, подобно на руснаците. Те просто искрено искат да „покръстят“ обществата си в новата вяра.

Друга отличителна черта на либералната революция в региона е, че за разлика от предишни революции, тя не се възприема като скок във времето от мрачното минало към светлото бъдеще. Тя се мисли по-скоро като придвижване във физическото пространство, сякаш цяла Източна Европа се премества в Западния дом, обитаван от народи със сродна култура, който хората от Изтока до този момент виждат само на снимки.

Обединението на Европа изрично е оприличавано на обединението на Германия. В началото на 90-те години мнозина източноевропейци завиждат на големия късмет на източногерманците, които за една нощ колективно се озовават в Запада, събуждайки се със западногермански паспорти и (както мислеха някои) с портфейли, натъпкани с всесилните дойчмарки.

Ако революцията през 1989 г. се мисли като миграция на цял един регион на Запад, тогава основният въпрос е кои източноевропейски страни ще стигнат първи до мечтаната обща дестинация. Известният юрист и бивш главен съветник на американската Служба по гражданство и имиграция Стивън Легомски посочва, че „не страните, а хората емигрират“. В случая с посткомунистическата Централна и Източна Европа той греши.

Източник: Иван Кръстев и Стивън Холмс „Имитация и демокрация. Как Западът спечели Студената война, но загуби себе си“