При определена степен на нещастие любов вече не може да се прави

.

ЕДИН ЛЮБОВЕН ЕКСПЕРИМЕНТ

Като най-евтино средство за масова стерилизация в лагерите през 1943 година се оказа облъчването с рентгенови лъчи. Съмнително беше обаче дали така получената безплодност има траен характер.

Затова събрахме заедно един мъжки и един женски затворник, за да се проведе нужният експеримент. Предвиденото за целта помещение бе по-голямо от обикновените килии и бе застлано с килими на лагерното ръководство.

Все пак очакванията затворниците да осъществят този опит в сватбено украсената им килия, останаха напразни.

Може би затворниците знаеха за извършената над тях стерилизация?

Това трудно можеше да се предположи. Двамата затворника седнаха в различни ъгли на помещението, покрито с дъсчен под и застлано с килими.

През кръглото прозорче, служещо за наблюдение, не можеше да се разбере дали двамата бяха приказвали нещо, след като ги въведохме в килията. Във всеки случай те не водеха никакви разговори.

Тази тяхна пасивност бе особено неприятна поради обстоятелството, че високопоставени гости на лагера бяха изявили желание да наблюдават експеримента.

За да ускори протичането на опита, лагерният лекар и ръководител на експеримента нареди да свалят дрехите на двамата затворника.

Може би подопитните лица се срамуваха едно от друго?

Не може да се каже, че подопитните лица се срамуваха. Дори и без дрехи, те останаха в предишното си положение и даваха вид, сякаш спят.

– Трябва малко да ги поразбудим – каза ръководителят на опита и след малко бе донесен един грамофон.

През наблюдателното прозорче можеше да се види, че в началото и двамата затворника реагираха на музиката. Но след малко те отново изпаднаха в своето апатично състояние.

За нас беше важно подопитните лица най-после да започнат с експеримента, защото само така можехме със сигурност да установим дали незабелязано извършената над изследваните лица стерилизация запазваше ефекта си и след продължителен период от време.

Наблюдаващите опита бяха настанени в коридорите на няколко метра от вратата на килията. Общо взето, те се държаха спокойно.

Бяха получили указания да разговарят само шепнешком, а един от тях следеше развоя на събитието във вътрешното помещение. По този начин двамата затворници трябваше да добият илюзията, че са съвсем сами.

Въпреки всичко в килията не настъпваше еротична възбуда. Отговорните лица вече почти бяха на мнение, че е трябвало да се избере по-малко помещение.

Самите подопитни лица бяха подбрани много внимателно. Според данните в досиетата им те трябваше да проявят значителен еротичен интерес един към друг.

Откъде се правеше това заключение?

Затворничката Й., дъщеря на областен съветник в Брауншвайг, родена в 1915 г., следователно в момента около двадесет и осем годишна, омъжена за ариец, след матурата следвала история на изкуството.

В долносаксонския градец Г. я познавали като неразделна от мъжкото подопитно лице, някой си П., роден през 1900 година, без определена професия. Заради П., затворничката Й. се разделила със спасяващия я съпруг, последвала любовника си в Прага, а по-късно и в Париж.

През 1938 година нашите органи успели да задържат П. на територията на Райха. Няколко дни по-късно на територията на Райха се появила Й., която търсела П., и също била задържана.

В затвора, а след това и в лагера, двамата много пъти правили опит да се срещнат. С това се обяснява и нашето разочарование – сега най-после имаха възможност да се съберат, а ето че не желаеха.

А може би подопитните лица проявяваха непокорство?

Общо взето, те бяха послушни, така че не бих казал, че проявяват непокорство.

Може би затворниците не бяха добре нахранени?

Дълго преди да започне експериментът, подопитните лица получаваха особено добра храна. Сега те стояха вече два дни в едно и също помещение, без да се установи какъвто и да е опит за сближение.

Дадохме им да пият разбит белтък от яйца и затворниците жадно го погълнаха. Тогава обершарфюрерът Вилхелм нареди да ги облеят с градинските маркучи. Веднага след това ги вкарахме обратно, треперещи, в покритото с дървен под помещение, но дори нуждата от топлина не можа да ги накара да се съберат.

Може би затворниците се опасяваха от свободомислието, на което се виждаха изложени? Може би мислеха, че това е някакъв изпит, в който трябва да докажат своята моралност? А може би нещастието в лагера се изправяше помежду им като висока стена?

Може би им бе известно, че в случай на забременяване телата и на двамата щяха да бъдат разрязани и подложени на изследване?

Не можеше да се допусне, че подопитните лица знаят или дори само предполагат това. Те бяха получили от управлението на лагера многократни уверения, че животът им ще бъде запазен. Моето мнение е, че те просто не искаха да се съберат.

Така за разочарование на специално пристигналия за целта обергрупенфюрер А. Цербст и на неговите придружители опитът не можа да се проведе, тъй като никакви средства, дори насилствените, не доведоха до нужния резултат.

Ние притискахме телата им едно о друго, държахме ги в плътна близост, като постепенно ги загрявахме, разтрихме ги със спирт, а също им дадохме да пият алкохол – червено вино с яйца.

Освен това им дадохме месо и шампанско, коригирахме осветлението, но нищо не доведе до очакваната възбуда.

Може би не бяхме опитали всичко?

Мога да гарантирам, че всичко беше опитано. Сред нас имаше един обершарфюрер, който разбираше от тези работи. Той последователно изпробва всичко, което в други случаи действа с абсолютна сигурност.

В края на краищата ние не можехме сами да влезем и да опитаме щастието си – това би било омърсяване на расата. Така нито едно от изпробваните средства не можа да предизвика възбуда.

Ние самите бяхме ли възбудени?

Във всеки случай повече, отколкото двамата в помещението, поне така изглеждаше. От друга страна, това би трябвало да ни бъде забранено. Затова аз мисля, че не бяхме възбудени, а по-скоро раздразнени от това, че нищо не става.

Искаш ли с любов да ти принадлежа,
при мене тази нощ ела!

Просто не съществуваше възможност да се докарат подопитните лица до някаква определена реакция и така експериментът бе прекъснат, без да се стигне до някакъв резултат. По-късно той бе проведен отново с други затворници.

Какво се случи с двете подопитни лица ли?

Двете вироглави подопитни лица бяха разстреляни.

Не означаваше ли всичко това, че при определена степен на нещастие любов вече не може да се прави?

1962

превод: Венцеслав Константинов 

Александер Клуге (р. 1932) е немски белетрист, есеист, кинодраматург и режисьор, роден в Халберщат в семейството на лекар.

Следва право, история и църковна музика в Марбург и Франкфурт на Майн, където слуша лекции при Теодор Адорно, а в Мюнхен защитава дисертация и става доктор по право (1956). Отначало работи като адвокат, а после добива известност като кинорежисьор и става професор в Висшето училище по пластично оформление в Улм.

Литературно име Александер Клуге си създава с прозаичния сборник „Животоописания“ (1962), в който с документална точност разказва за девет личности, свои съвременници, които живеят във Федералната република и разпространяват стария нацистки морал.

В книгата си „Описание на една битка“ (1964) писателят съчетава различни документи, писма и интервюта с войници от Втората световна война, за да очертае чрез примера на Сталинградската битка вината на немския милитаризъм.

Публикува също сборника с разкази „Списък на присъстващите при едно погребение“ (1967), новелата „Учебни процеси със смъртен изход“ (1973), двутомното издание „Хроника на чувствата“ (2000), събраните си прозаични творби „Празнината, която дяволът оставя“ (2003) и нови разкази под заглавие „Врата до врата с един друг живот“ (2006).