.

Коя е тя,
онази във обятията ти?

Тя е единствена, носех я в костите
и изгради дом, а беше просто креват
и изгради живот, а беше за повече от час
и изгради замък, никой не живее там
и изгради, накрая, песен
за церемонията.

Защо си я довел?
Защо чукаш на вратата ми
с дребните си историйки и песни?

Бях се свързал с нея по пътя, както мъж
с жена, и все пак нямаше място
за тържественост или формалности,
а тези неща са важни за жената
и, знаеш, живеем в студен климат,
непозволено е да целуваш на улицата
затова се обвързах в песен, невярна песен.
Песен, наречена Брак.

Идваш при мен извънбрачно
риташ табуретката
и ме молиш да оценявам това?

Никога. Никога. Не и истинската ми жена.
Тя е истинската ми вещица, вилицата, кобилата,
майка на риданията ми, моята дреха от ада,
печатът на моята скръб, печатът на синините ми,
както и децата, които може да ми роди,
а също е интимно място, тяло от кости
да си го купиш честно, ако можеш,
да се ожениш, ако можеш.

И трябва ли да те измъчвам за това?
Всеки мъж има малка отредена съдба,
твоята се казва страст.

Горя в мъки. Не съм на себе си.
Креватът, който споделяме е почти затвор,
не мога да я наричам пеперудка, боболинка,
захарче, тиквичка, любовна панделка, медальонче,
валентинка, мажоретка, смехорана и всички
еротични глупости, които мъж казва в леглото.
Да кажа, че съм легнал с нея е малко.
Не само легнах.
Вързах я с възел.

Тогава защо стискаш юмруци
в джобовете? Защо тътриш
крака като ученик?

Години връзвах възел в мечтите си.
Отварял съм насън врата,
а тя стоеше там с престилката на мама.
В мечтите си веднъж видях я през прозорец с форма
на ключалка и обута като дъщеря ми
с розовите джинси и всеки път я връзвах
в стегнат възел. Веднъж дори кралицата дойде. И нея вързах.
Бе нещо толкова познато,
затова го правех бързо.
Изпях я. Хванах я.
И запечатах я във песен.
Без друг апартамент за нея.
Без друга спалня.
Сàмо възел. Възелът лежащ.
Така съм вкопчил ръцете си във нея
поглъщам и очите и устата ѝ
във моите, тъй както и езика.

Да избирам ли ме предизвикваш?
Съдия и психолог не съм.
Ти притежаваш своя спален възел.

Дневни и нощни часове притежавам,
с деца, балкони и добра съпруга.
Завързал съм и други възли,
но предпочитам да не мисля,
когато ти говоря. Не и сега.
Ако тя бе стая под наем, щях да платя.
Ако беше живот за спасяване, щях да спася.
Може би аз съм мъж с много сърца.

Мъж с много сърца?
Защо тогава трепериш на прага ми?
Мъж с много сърца не се нуждае от мен.

Хванат съм здраво в багрите ѝ.
Допуснах да ме хванеш с кървава ръка,
хвани овчарската ми свирка като подивял часовник,
да, подивял за моята кобила, моя гълъб, за чистото ти тяло.
Хората казват, че имам змии в ботушите
но аз ти казвам, единствен съм във стремената,
съвсем единствен, с тази съвършена форма в чашата.
Любовта на жената е в песен.
Аз я нарекох жената в червено.
Нарекох жената в розово, а тя бе
десет цвята
и десет жени.
Трудно ми е име да ѝ дам.

Знам коя е.
Достатъчно я назова.

Може би не биваше да казвам тези думи.
Честно, май съм по-добър в целувката,
пиян като чушка, ритнал хомота
реших да те вържа завинаги.
Виждаш, че песента е живота,
живота, който аз не живея.
Бог е казал,
моногамията е жаргон.
Исках това да го пише в закона.
Но, знаеш, няма такъв закон.

Любовнико с много сърца, ти си глупак!
Детелината отгледа тръни тази година
и лиши добитъка от храна
и камъните в реката
изсмукаха мъжките сухи очи,
сезон след сезон,
и всяко легло беше осъдено,
не от морал и закон,
а от времето.

КОГАТО МЪЖЪТ ВЛИЗА В ЖЕНАТА

Когато мъжът
влиза в жената
както сърфът хапе брега
отново и отново
и жената разтваря устата си в наслада
и зъбите й блестят
като азбука
Логос се появява издоявайки звезда
и мъжът
вътре в жената
затяга възел
така че двамата никога
няма да бъдат отделени един от друг
и жената
се изкачва по цвете
и поглъща стеблото му
и Логос се появява
и отприщва реките си.

Този мъж
тази жена
с техния двоен глад
се опитаха да достигнат
до Бог зад завесата
и успяха за кратко,
обаче Бог
в Своята перверзност
развърза възела.

Ан Секстън (9 ноември 1928 г. – 4 октомври 1974 г.) е американска поетеса, известна със своите изключително лични, изповедни стихове.

Печели наградата Пулицър за поезия през 1967 г. за книгата си „Живей или умри“ . Нейната поезия подробно описва дългата й битка с депресията, склонността й към самоубийство и интимни подробности от личния й живот.

Секстън страда от тежко биполярно разстройство през по-голямата част от живота си, като първият й маниакален епизод се случва през 1954 г. След втори епизод през 1955 г. тя среща д-р Мартин Орн, който става неин дългогодишен терапевт в болницата в Гленсайд. Именно Орн я насърчава да пише поезия.

Секстън е майстор на поетичната главоблъсканица. Нейната поезия обхваща както духовните й търсения, така и социалните проблеми, ежедневието, смъртта и пътешествието през вихъра на лудостта и отвъд него.

Тя проправя пътя за това, което днес се смята за основа на „феминистката“ поезия. Секстън си позволява да засяга неудобни, дори стряскащи теми, които в литературния свят по онова време „никога не бяха обсъждани“ и се доказва като солидна писателка и забележителен поет, чието творчество издържа проверката на времето.

На 46-годишна възраст Ан Секстън губи дългогодишната си битка с психичното си заболяване и се самоубива.