.

Младо момиче се запознава в бар с един мъж, който подхваща разговора, като описва положението си — развод, самота, — с други думи знае как да събуди нейното състрадание. Той й се натрапва, постоянно предлага срещи, все повече я оплита и в крайна сметка я моли да се ожени за него.

Въпреки че не й бил особено симпатичен и тя в никакъв случай не го обичала, все пак имала чувството, че не бива да го разочарова, тъй като той явно имал нужда от нея.

Тя не могла да каже „не“ в подходящия момент, много по-рано би трябвало да се държи резервирано; без да иска и да забелязва, със своето поведение тя му създавала надежди и изпаднала в чувство за вина, когато най-накрая му отказала.

Примерът показва много характерни черти за депресивното биване-в-света; един по-дълбоко увреден човек изобщо не би имал смелостта да каже „не“.

Депресивните се поставят в положението на другия, дотолкова се идентифицират с него, че изцяло забравят своята собствена позиция и интереси.

Тъй като имат твърде малко собствени импулси и желания, които биха могли да противопоставят на другия, те толкова по-лесно се оставят на неговите желания и импулси.

И понеже са свикнали да изпълняват очакванията на другите, те стигат до ситуации, които не са искали, но несъзнателно са съконстелирали. Затова те лесно попадат в усложнения и се превръщат в жертва на безогледни хора, които използват слабостта им.

Те трудно могат да намерят изход от такива ситуации — поради чувство за вина, а и защото изпитват срам от собствената си доверчивост и не искат да признаят унижението си пред този, които ги е използвал.

Всекидневието на депресивните хора е проникнато от такива начини на поведение, в които те не се осмеляват да утвърдят и наложат себе си, да кажат не, да бъдат субект.

Тъй като отстъпването, отказването и липсата на съпротива са се превърнали в тяхна втора природа, те изобщо не съзнават, че тези начини на поведение са свързани с привидно безпричинните им депресии, които те възприемат като предразположеност, като съдба, в която нищо не може да се промени.

Лекарят обикновено им предписва антидепресивни медикаменти, защото също не вижда външни причинители на депресията и така те могат да станат зависими от лекарствата, които в най-добрия случай донасят временно облекчение, но иначе само скриват проблема.

Нека се опитаме да оцелостим образа на депресивните хора. Когато човек отбягва индивидуацията, по необходимост надценява страната на отдаването; в следствие на това съответният друг придобива свръхценност, а самият човек загубва от своята.

Позитивният аспект от загърбването на собствения Аз първоначално се изразява във всичко онова, което задава посоката към разбиращото вчувстване, съчувствие и състрадание. Човек винаги мисли първо за другия, за неговата ситуация и интереси, вчувства се в него до пълна идентификация.

Това създава условията за едно дълбоко разбиране на чуждото, за едно умение да се поставиш на мястото на другия, което първоначално е нещо много позитивно.

Същински депресивният обаче сякаш остава заклещен в идентификацията и не се връща отново към самия себе си; така той загубва много от своята собствена гледна точка и може да се превърне в ехо на другия — би могло да се каже, че той разбира християнското изискване да „обичаш ближния като себе си“ погрешно като „повече от самия себе си“.

И като се има предвид какви са светът и хората, човек с такава нагласа обикновено много скоро започва да бъде използван. Рядко се оправдават очакванията, че и другите са като теб самия, че те също са толкова внимателни, вчувстващи се и готови да се съобразяват. Напротив, опитът показва, че те са много по-непристорено егоистични и така дори постигат повече.

Тук е критичният момент —  как депресивният превръща нуждата в добродетел и издига своето поведение в идеология, за да може да преработи завистта и оттук да извлече като утешение съзнанието за морално превъзходство.

Защото наистина трябва да си широко скроен човек, за да позволиш без злоба на другите това, което забраняваш на самия себе си, или пък не можеш да постигнеш.

Идеологията на депресивните хора — както в крайна сметка всяка идеология — е трудна за коригиране.

Те не искат да се разделят с нея, първо, защото им е струвала твърде много откази и преработване на завист, второ, заради моралното задоволство, което извличат от нея, и накрая — човек не може изведнъж сам да започне да прави онова, което е отхвърлял и осъждал у другите.

Към това се прибавя обстоятелството, че толкова много начини на общуване със света и хората са останали неизпробвани и затова неовладени, така че депресивният не се и осмелява да ги използва — тази липса на жизнена техника постоянно го захвърля в старите коловози.

По този начин той все повече попада в клопките на своята идеология, която не е същинско решение на проблема, защото трябва да прикрие една слабост, един страх.

Малко са депресивните, които притежават способността за истинско сублимиране — скромният и смиреният по идеология няма как да подмине завистта, горчивината от „несправедливостта“ на живота.

Всекидневието е изпълнено с банални и сами по себе си маловажни ситуации, в които депресивното в невротичния смисъл на думата поведение се манифестира и си проправя път, но които допускат и промяната му, стига само човек да обърне внимание върху това.

Независимо дали е поканил гости или гостува на някого — депресивният винаги има чувството, че той единствен е отговорен за успеха на вечерта, че той единствен трябва да поддържа разговора.

Той изпитва чувство за малоценност или вина, когато едно гостуване премине вяло; но тъкмо неговите измъчени усилия не позволяват разведряване на обстановката.

Не му хрумва мисълта, че другите също могат да допринесат за това и че изобщо, за да „случиш“ (gliickt) с нещо, е необходимо и малко „късмет“ (Gliick) — той винаги се чувства отговорен за всичко.

Депресивните са склонни да предоставят прекалено много в ръцете на бога и на дявола.

Ние носим рая и ада в самите себе си, както и отговорността за това; така както трябва да се научим да разпознаваме злото в нас, да го приемаме и да се борим с него, а не да го проектираме върху дявола или друг враждебен образ, така би трябвало да търсим и да се опитваме да осъществяваме и доброто, божественото начало в нас, заради него самото и нас самите, а не заради някакво възнаграждение в отвъдното.

Депресивните лесно виждат в твърде много неща „божия воля“ и промисъл, и така могат да избягат от собствената отговорност в криворазбрано смирение. 

„Основни форми на страх“