.
Първата любов, първият бой, първото разочарование, първото не знам що си.
Самата дума „първо“ те парва с тръпка.
Просто те хипнотизира.
А опитът доказва, че това прословуто Първо е обвързано в повечето случаи с неизбежен крах.
Да се чудиш на какво отгоре го помниш цял живот, изпозабравяйки доста от следващите по реда на номерата, ако ще и увенчани със сполука.
Ти се връщаш все към онзи оскъден, безмилостен спомен, по-твой измежду останалите, за да изпиташ пак и пак стипчивата сладост на една несъстоялица.
Сполуката, изглежда, не е чак дотам необходима за най-силните вълнения. Даже никак.
А същественото кое е?
Първото, защото е първо.
То е докосване до магнита на битието.
То е, да не кажем, вечно, но почти, щом е неосъществено.
То е…
Впрочем можеш ли да определиш кое точно е осъществено и кое не?
Кое сполука и кое несполука?
Кое първо и кое повторение на нещо смътно познато от някакъв друг, нетукашен живот?
из „Лице“