.

Владимир Соловьов (1853-1900) е световноизвестен религиозен философ, поет, увличащ се по римокатолицизма, западната мистика, окултизма и черпещ понякога своето „творческо вдъхновение“ от състоянията на медиумен транс.

Смисълът и достойнството на любовта като чувство е, че тя ни кара да признаем на другите действително, с цялото си същество, онова безусловно централно значение, което поради егоизма ние усещаме единствено в самите себе си.

Любовта е важна не като едно от нашите чувства, а като пренасяне на целия ни жизнен интерес от себе си в другото, като преместване на самия център на нашия личен живот.

Истинският живот е всеки да живее в другия като в себе си или да намира в другия положителното и безусловно допълване на своето същество.

Безсмъртието е напълно несъвместимо с празнотата на нашия живот. За голяма част от човечеството животът е само смяна на тежък механичен труд и грубо чувствени, притъпяващи съзнанието, удоволствия. А онова малцинство, което има възможност да се грижи дейно не само за средствата, но и за целите на живота, вместо това използва своята освободеност от механичната работа главно за безсмислено и безнравствено губене на времето. За такъв живот смъртта е не само неизбежна, но и крайно желателна: може ли без ужасяваща мъка дори да си представим безкрайно продължаващото съществуване на някоя светска дама, на някой спортсмен или на картоиграч?

Думата „обожаване“ се употребява твърде често в сферата на любовните отношения, но и думата „безумие“ също се използва основателно в тази област.

В нашата материална среда е невъзможно да се съхрани истинската любов, ако любовта не се разбере и не се приеме като нравствен подвиг.

И адът, и земята, и небето с особено участие следят човека във фаталния момент, когато в него се вселява Ерос [Любовта]. Всяка страна иска да вземе за себе си онзи излишък от духовни и физически сили, който се появява по това време у човека. Несъмнено това е най-важният, централен момент в живота ни. Често той бива много кратък, може да се раздробява, да се повтаря, да се проточи години и десетилетия, но в края на краищата никой не избягва фаталния въпрос: за какво и как да използва могъщите криле, които му дава Ерос? Това е въпрос за главното качество на жизнения път, за това чий образ и чие подобие ще приеме или ще остави след себе си човек.

Светът не трябва да бъде спасен насила. Задачата не се състои в едно обикновено съединяване на всички части от човечеството и на всички човешки дела в едно общо дело. Ние можем да си представим, че хората работят заедно над някаква велика задача и насочват към нея и й подчиняват всичките си лични дела, но ако тази задача им е натрапена, ако за тях тя е нещо съдбовно и настойчиво, ако те са обединени от слепия инстинкт или външната принуда, даже и ако това единство обхване цялото човечество, то все едно това няма да бъде истинско човечество, а само някакъв огромен мравуняк.

От нас се иска само да не слагаме своята малка част на мястото на великото цяло, да не се затваряме в личното си дело, а да се стремим да го свържем с общочовешкото, да не забравяме за това велико дело, да го издигаме по-високо и да го поставяме на преден план, а всичко останало – на по-заден. Не е във властта ни да решим кога и как ще се извърши великото дело на общочовешкото единение. Но да издигнем това дело като наша най-важна задача и да му служим с всичките си дела – това е във властта ни. Във властта ни е да кажем: ето какво искаме ние, ето каква е висшата цел и какво е нашето знаме – и на друго ние не сме съгласни.

Хората като Достоевски – те не се прекланят пред силата на факта и не й служат. Срещу грубата сила на онова, което съществува, те притежават духовната сила на вярата в Истината и Доброто – в онова, което трябва да бъде.

Да не се изкушаваш от видимото господство на злото и да не се отричаш заради него от невидимото добро е подвиг на вярата. В него е цялата сила на човека. Който не е способен на такъв подвиг, той нищо няма да направи и нищо няма да каже на човечеството. Хората на факта съпреживяват чуждия живот, но не те творят живота. Животът се твори от хората на вярата. Това са онези, които наричат мечтатели, утописти, безумци – те са и пророци – това наистина са най-добрите хора и вождовете на човечеството.