.
Най-сетне отвъд страданията, той се отърси от страшното
тяло на болките. Горе. Остави го там.
А мракът сам се боеше
и замеряше бледия
с прилепи, — привечер в тяхното пърхане
все още се люшка страхът от сблъсъка
с окаменялата мъка. Тъмен тревожен въздух
губеше смелост покрай мъртвеца; в силните
будни зверове на нощта се таеше потиснатост и неохота.
Освободеният дух навярно желаеше да пребивава
в пейзажа, бездеен. Понеже редът от мъчения
бе предостатъчен. Твърде умерен
му изглеждаше нощният бит на нещата,
и като тъжно пространство той го обвиваше около себе си.
Ала земята, изсъхнала в жажда от всичките негови рани,
ала земята сега се разтвори, от дълбината долиташе вик.
Той, познавачът на изтезанията, слушаше как
Адът вие към него, алчен да схване
съвършената му неволя: че отвъд края на тази негова
(безкрайна) мъка долавяше своята, трайно уплашена болка.
И той се хвърли, духът, с цялата тежест на
изтощението: бързо закрачи
сред удивените дебнещи погледи на тихите сенки,
вдигна очи към Адам, набързо,
забърза надолу, изчезна, просветна, угасна в глъбта
на още по-дивите бездни. Внезапно (високо-високо) над грамадата
от кипнали викове, върху дългата
кула на своята изстрадана мъка той се възправи: без дъх,
без опора, владелец на толкова болки. Мълчеше.
1913