.
Синът на Мария, Исус, бърза по склона,
като че да го преследват
животни побеснели.
Някой, следвайки го, пита:
“Къде отиваш? Никой те не гони!”
Исус продължава
без дума да пророни
през още две полета.
“Ти ли си този,
който думи над мъртъв изрича
и той в миг оживява?”
Аз съм.
“Не направи ли ти
глинените птички да политнат?”
Да.
“Кой тогава би могъл
да те накара в уплах да препускаш?”
Исус забави крачка:
“Изричам великото име
на глухи и слепи и те оздравяват.
Над каменно било
и то мантията си разкъсва.
Над небитието
и то в битие се превръща.
Но когато с часове и дни
говоря любящо, на тези,
които подиграват се
на човешка топлота.
Щом на тях името изрека,
нищо се не случва.
Те си остават скала
или в пясък се превръщат,
където ни стрък
не може да израсне.
Другите болести начин са
милост да влезе,
но тази затвореност
студенина и насилие храни към Бог.
Това е, от което бягам.
Както малко по малко
въздухът краде водата,
така и възхвалата се пресушава,
и изчезва в глупавите хора,
които отказват да се променят.
Като студения камък,
на който си седнал,
циникът краде
топлината на твоето тяло.
Той е безчувствен към слънцето.
Исус всъщност не бягал от никакви хора,
той поучавал по свой начин.
из „Стани огледало“, Мевляна Джелаледин Руми
Превод: Здравко Станев
изображения: Leonardo da Vinci