.
Културата очаква от нас да сме супергерои.
“Ти можеш всичко!” внушават гурутата на позитивното мислене. “А ти имаш ли перфектни външен вид, гадже, награди и забавления?” дразнят социалните мрежи.
На работа е още по-зле — трябва да сме иновативни, все по-бързи, да следим новостите, да откликваме на коментари и оплаквания по всяко време и отвсякъде…
В личния живот бързо откриваме, че партньорът не е идеален. Тогава или почваме да го превъзпитаваме или тръгваме да търсим нов, което означава още усилия. Нищо чудно, че героите са уморени.
На въпроса как да се справим с всичко това, получаваме много отговори — с фитнес, хранителен режим, козметика, шопинг, курсове по организация на времето… И се чудим как да вместим и това в претоварения си график. Правим го, ставаме по-добри в нещо, но вътрешното напрежение не намалява.
Има и едно позабравено лекарство, което не струва пари и помага да възвърнем изгубеното си усещане за баланс. То представлява вътрешно състояние.
Това е смирението.
Думата идва от “с мир” — изпълнен съм с мир. В такъв момент напрежението и бързането ги няма. Самообвиненията — също. Можем да възстановим силите си, за да продължим към нещо ново.
Смирението е приемане на реалността и на нашите ограничения. То премахва очакванията ни нещо да се случи по-скоро, повече, по-силно. Намалява нуждата да се сравняваме с другите. Връща ни към самите нас, нашите потребности и желания, извиращи от самата ни същност, а не внушени от обществото.
Когато приемем, че сме такива, каквито сме, самокритиката силно намалява. Отпадат нереалистичните цели.
Да, тъжно е, че няма да спечелим Нобелова награда или да спасим света, но откриваме, че и животът на обикновен човек носи много радост. Успяваме да се зарадваме на всяко малко постижение, вместо да го омаловажаваме, в очакване на големия “удар”.
И понякога, с мънички, постоянни крачки напред успяваме да достигнем това, което не сме направили с опита си за голям скок.
Обикновено не искаме да приемем реалността за себе си или за света, защото сме възпитани, че ако го направим, значи, че сме се провалили. От нас се очаква постоянна борба и движение само напред и нагоре.
А смирението е способност да признаем, че сме слаби, че не можем, запазвайки доброто мнение за себе си. В този момент ставаме способни да приемем помощ и подкрепа, без да бързаме веднага да я върнем. Сигурно познавате хора, които на секундата се опитват да ви върнат услугата, като ви лишават от удоволствието да се почувствате добър и помагащ човек.
Когато се приемем с всички плюсове и минуси, много по-лесно приемаме и другия. Отказваме се от илюзията, че ни трябва принц на бял кон или супержена. Не влизаме във връзка, с очакването, че ще променим партньора. Затова избираме по-внимателно. Способни сме да простим и приемем някои негови недостатъци и да се радваме на добрите му страни, защото сме приели, че и ние не сме идеални.
Смирението е умение, което се учи с помощта на друг човек. Усвояването му започва през първата година на детето и продължава през целия живот.
Бебето има неприятни преживявания от самото идване на бял свят. Гладно е, но не е дошло времето за хранене; опитва се да стигне до играчката и не успява; нещо го боли — всичко това го фрустрира и му носи неприятни емоции. То започва да плаче. Ако не получи утеха от възрастен, плачът се усилва. Нервната му система влиза в състояние на нарастваща възбуда, която понася все по-трудно.
Бебето не умее да се самоуспокоява, тъй като мозъкът му не е съзрял достатъчно. Когато възбудата стане непоносима, то спира да плаче и заспива, защото сработва “бушонът”, който предпазва нервната му система от претоварване.
Когато майката или друг възрастен е до него в такъв момент, като задоволява нуждите му, прегръща го и му говори успокояващо, тя го “учи” как да преживява неприятностите и невъзможностите. Топлотата й позволява на детето да изстрада липсата или загубата.
Присъствието на майката гарантира, че преживяването на безсилие няма да е фатално, че някой се грижи. С нейна помощ бебето успява да понесе неприятните емоции и да премине през целия процес на гняв, болка, страдание и да достигне до приемането на случващото се. До смирението и покоя.
Какво става, когато няма възрастен, който да осигурява на детето възможност да изстрада фрустрацията си?
Самотното скърбене е страшно и твърде болезнено, затова детето просто го избягва, като развива защитни механизми — отрицание на реалността и фантазии за всемогъщество. Така започва да вярва, че няма нужда нито от подкрепа, нито от приемане на своите ограничения.
Ако не се е научило как да се утешава и смирява, и в живота като възрастен няма да приема “Не!” — ако го направи, ще пропадне в спиралата на болката и скръбта, а тя го плаши.
Ще се опитва по всякакви начини да намира вратички, да си измисля обяснения, само и само да не приеме реалността. Може да опитва да намери покой чрез най-различни заместители — алкохол, диети, преяждане, шопинг, компютърни игри.
Може да продължава да чака и да се надява за връзка, дълго след като партньорът е заявил, че не желае. Няма да вижда хората, които истински го ценят, защото ще преследва този, който бяга от него. Всички тези действия ще го оставят отново и отново неудовлетворен и гладен. Но докато с всички сили преследва илюзорния успех, защото не може да се откаже от него, не може да види къде е реалният.
И така стигаме до въпроса — как човек се учи на смирение?
За това първоначално му е необходим някой друг — някой, в чиито ръце може да се остави, дори когато е напълно разбит и нещастен. Да намери човек, на когото може да се довери и да покаже истинските си емоции. Звучи лесно, но всъщност е много трудно, защото хората, които не могат да се смиряват, не умеят и да се доверяват. Те са свикнали да са самотни войни на полето на живота.
Липсата на човек, който да задоволява регулярно нуждите им като деца или да ги утешава, когато се сблъскват с нещо недостъпно, е породило вярването им, че с всичко трябва сами да се справят, че никой не би им откликнал. Затова в труден момент се отдръпват и усамотяват. Партньорът им трябва да е готов да бъде отхвърлян, точно когато най-много имат нужда от него.
За съжаление, в живота винаги възникват ситуации, в които единственият изход е смирението — дали ще загуба на близък човек, на взаимоотношения, на здраве, пари, достойнство, мечти. Обикновено това е моментът, в който хората се обръщат за помощ към психолог. И това е възможността им с негова подкрепа, постепенно да се научат на приемане, което обогатява ежедневието им в неочаквани посоки.
Смирението звучи като нещо старо и ненужно в забързания ни модерен живот. Но то може да ни разтовари от прекомерно разпиляване на силите, от самотата, от прекаляването с храна, алкохол, игри или вещи.
Хубавото е, че със смирението идва благодарността — за всичко, което имаме и което сме преживели. А с нея идва и покоят.
Редактор: Елена Енева
Източник: psychology.framar.bg
Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в Телеграм:
