.
Едва ли има друг български комик с толкова драматично начало на филмовата кариера.
19-годишният Георги Мамалев отбива военната си служба в Пловдив, когато в един февруарски ден на 1972-ра режисьорите Христо Писков и Ирина Акташева го викат във Варна да застане пред камерите на техния филм „Като песен“.
Но вместо на снимачната площадка редник Мамалев се озовава в ареста, а дебютът му в киното е застрашен от старшина, въоръжен с… машинка за подстригване.
Изглежда, че дори застъпничеството на генерал от София няма да помогне, но младежът успява някак да запази и чувството за хумор, и косата си за ролята на Илийката от лентата „Като песен“.
Следват още много филми, спектакли, шоу програми и житейски перипетии, които Георги Мамалев за пръв път споделя със своите почитатели в книгата си „Усмихни се, човече!“ (изд. „Книгомания“).
Сред незабравимите му роли са Гошо от „Оркестър без име“, принц Алфонсо от „13-ата годеница на принца“, Стефан Стамболов в „Записки по българските въстания“ и капитан Мортимър от „Последни желания“.
Георги Мамалев изглежда като един от хората, целунати от Съдбата. Вероятно защото и нея е успял да разсмее.
Аз само с хубави жени съм играл. И с няколко магарета, впряг биволи, лъв, мечка, папагал и куче, което трябваше да ми отхапе главата.
Лекуваха ме осем лекари и въпреки това оживях. Това в медицината може да се случи, ако болният има неистово желание да оцелее. По цял свят може от едно да те лекуват, от друго да си отидеш. В България няма такива глезотии. Тук от каквото те лекуват, от това си отиваш.
Пия гинко билоба, за да се сетя къде е виаграта. Само че като изпия виаграта, тя премахва въздействието на гинко билобата и не мога да се сетя за какво ми е тая виагра.
За мен е безценно хората да се усмихват!
Днес светът е много по-отворен и можеш да се смееш на всичко. Хората, обаче, сякаш са стъписани от тази по-голяма свобода и стават все по-взискателни към хората, които правят хумор.
Повечето българи очакват умен смях, все по-трудно реагират на елементарни смешки. Въпреки това от малкия екран не рядко извират чисти простащини. Слаби сценарии, съмнителни забавни програми, понякога ниско ниво на актьорска игра. Знаете, че е по-лесно да разплачеш един човек, отколкото да го разсмееш?
Натъжава ме, защото не мисля само за себе си, мисля и за тези, които идват след нас. За децата, за внучката ми, за децата на хората… Какъв живот ще живеят занапред? Много е напрегнато. Не съм живял в такава ситуация.
В моменти, когато е напрегнато, когато хората се чувстват застрашени, изкуството идва като помощ. Не само като отдушник, а като друг начин на мислене, като друг свят, който ти е страшно нужен. И хората оценяват това. Дори да не го оценяват, това ги влече.
Най-опасни са онези шегаджии, които вършат глупости.
Щом е мечта, значи трябва да бъде изпълнена добре. Всеки път играя така, сякаш е премиера.
Младостта. Знаеш ли колко е хубаво да си млад? Животът звучи по друг начин, когато си млад. Мирисът на въздуха е съвършено друг.
До 16-годишна възраст съм живял в село Мамарчево. Основното си образование съм завършил там. Така че с физически труд не можете да ме уплашите. Копане, садене, поливане, правил съм го. Пасъл съм крави, овце, падал съм от магаре, низал съм тютюн, докато ми изтръпне дупето. Помагал съм да товарят бали със слама. Минал съм през всичко това. Обаче на тези, които днес казват да се връщаме обратно на село, аз бих отговорил „Връщайте се, но без мен“. Аз моето селско детство съм си го изживял и гледам напред.
