.
Е, приятелю, съперникът ти, твоят смъртен враг, умря.
Сега спокоен ли си?
Весело ли е сърцето ти?
Не знам какво деляхте,
пък и ти самият
едва ли помниш точната причина,
/да не говорим за умрелия/.
Но мразехте си вий до смърт.
И ето на – смъртта дойде.
Ти имаше късмет – тя твоя път разчисти…
Обаче –
какво ще правиш със омразата сега?
Защото организмът ти по навик
ще продължи
да произвежда смъртоносната отрова.
Какво ще правиш с нея?
Кого ще тровиш?
/Оня вече не поема/.
Ще трябва да я пиеш сам. Внимавай.
Преди години, помня, във един театър
тъй мразеха се двама души.
Единият умря, след двайсет дни
/ще си речеш – от безутешна скръб/ гътна се и другият.
За първи път стояха те един до друг усмихнати
пред входа на театъра.
Ний, живите, минавахме край некролозите им мълчаливо
и всеки виждаше там себе си,
и всеки мислеше си тайно
едно и също,
едно и също:
-А защо се мразим!
И докога?…
… И все така –
като актьори, изгонени от сцената,
си спомняме със закъснение
забравената древна реплика:
„Да скрием острието на омразата
във ножницата нежна на страданието.“
