.

Е, приятелю, съперникът ти, твоят смъртен враг, умря.

Сега спокоен ли си?

Весело ли е сърцето ти?

Не знам какво деляхте,

пък и ти самият

едва ли помниш точната причина,

/да не говорим за умрелия/.

Но мразехте си вий до смърт.

И ето на – смъртта дойде.

Ти имаше късмет – тя твоя път разчисти…

Обаче – 

какво ще правиш със омразата сега?

Защото организмът ти по навик

ще продължи

да произвежда смъртоносната отрова.

Какво ще правиш с нея?

Кого ще тровиш?

/Оня вече не поема/.

Ще трябва да я пиеш сам. Внимавай.

Преди години, помня, във един театър

тъй мразеха се двама души.

Единият умря, след двайсет дни

/ще си речеш – от безутешна скръб/ гътна се и другият.

За първи път стояха те един до друг усмихнати

пред входа на театъра.

Ний, живите, минавахме край некролозите им мълчаливо

и всеки виждаше там себе си,

и всеки мислеше си тайно

едно и също,

едно и също:

-А защо се мразим!

И докога?…

… И все така – 

като актьори, изгонени от сцената,

си спомняме със закъснение

забравената древна реплика:

„Да скрием острието на омразата

във ножницата нежна на страданието.“