.

На една ограда на строителен обект недалеч от центъра на София прочетох с изумление написан с едър шрифт антисемитски надпис. Беше малко преди президентските избори през 2006 г. След това видях и други подобни надписи, а някой ми каза, че имало и книги на тази тема. Написани на български и от българи.

Също, че най-голямата публична ограда – форумите в Интернет, е пълна с подобни надписи. Не съм ги чела и няма да ги прочета.

Но искам да разкажа една история.

През пролетта на далечната вече 1991 година група от 6 български депутати-евреи от Великото народно събрание посети Йерусалим по покана на Интерпарламентарния еврейски съюз.

Групата притежаваше странна симетрия. В нея имаше трима депутати от десницата и трима от левицата. Тримата леви можеха да бъдат бащи на тримата десни. Половината бяха също така деца на смесени бракове и според еврейската традиция неевреи, а според мен – живо доказателство за толерантност и любов между два народа.

Всички бяха интелектуалци, но в интерес на истината левите бяха почти или напълно гениални – единият в литературата, другият в киното, третият в науката. Десните възнамеряваха да ги достигнат, което все още не е доказано. Бяха петима мъже и една жена.

Домакините имаха за цел да организират за тях истинско политическо сафари и в продължение на няколко дни те установиха връзка с елита на израелската политика – Херцог, Натаняу, Шимон Перес и дори с хората на Арафат. Пътуваха с охраняван автобус, минаваха през палестински градове и, тъй като това ставаше по време на първата интифада, понякога босоноги палестински деца замерваха автобуса с камъни.

Едно от най-силните им преживявания бе посещението на Яд Вашем, музеят на Холокоста, Голготата на целия еврейски народ. По силата на историческата логика този музей се намира недалеч по място от другата Голгота, легендарна и мистична.

Холокост (думата на иврит е „шоа“) значи не просто убийство, не и геноцид, а нещо още по-страшно – масово жертвоприношение.

Седем са основните категории участници в тази драма: жертвите, преследвачите-убийци, свидетелите, спасителите, освободителите, оцелелите и техните деца.

Числото седем е особено. То е символ от еврейската кабала, но също и на християнската мистика – олицетворява седемте смъртни гряха. Противоречиво число: казват, че носи и щастие, и нещастие.

В Яд Вашем групата се сблъска с

противоречия в тълкуването на ролята на България в Холокоста.

Яд Вашем не е музей, а архитектурно оформен архив и ритуално място на смъртта. Преминавайки от зала в зала, шестимата изпитаха стъписване и безпокойство пред призрачно осветена, както всички останали, колона, на която личеше надпис “България” и цифра 11363.

За запознатите със символиката на Яд Вашем смисълът на тази композиция бе ясен: мълчаливо, страшно обвинение за направена хекатомба. Те знаеха, че България бе спасила своите евреи. Нима светът не познаваше този факт?

Фактът на незнанието тегнеше върху България. И

споровете продължаваха

в страната и извън нея.

Темата за спасението на българските евреи се бе превърнала в една от чувствителните за българския политически живот. От нея възникнаха изключително деликатни ситуации.

Неумелостта, незрелостта, а понякога и свенливостта на българските политици създадоха основа за крайно противоречиви тълкувания на историческите факти и станаха основа за скандали, които да съжаление прехвърлиха границите на страната. Ето някои от тях:

– президентът Желев почти напусна Мемориалният музей на Холокоста във Вашингтон поради това, че България не бе спомената между спасителите.

– президентът Стоянов участва в конференция за Холокоста в Стокхолм, но не бе приет като представител на страна-спасителка и вносителка на декларация.

– група български евреи поде частна инициатива за гора и паметник на цар Борис Трети в мемориалната Градина на спасените в Тел Авив, но друга група български евреи яростно се противопостави, в резултат на което паметникът бе махнат.

Може да се каже, че споровете, често бесмислени,

кой е спасил българските евреи

от лагерите на смъртта не са затихнали. Междувременно богато наситената библиография по този въпрос, възникнала през последните 20 години не само не улеснява, а понякога още повече затруднява представата за политическата истина и за историческата реалност.

Причината е, че някои от тези книги представят крайностни позиции, които в своята противоположност по-скоро отдалечават от реалната картина на времето.

Между материалите,публикувани през последните години, особено стойностна е

книгата на Цветан Тодоров „Крехкостта на доброто“ („La fragilité du bien“),

издадена пред 1999 г. от издателство Albin Michel. В този сборник с важни документални материали (писма, речи в Парламента, петиции и други документи), ясно са очертани главните действащи лица: Димитър Пешев, Кирил Пловдивски, по-късно български патриарх, софийският митрополит Стефан, както и митрополитите Неофит Видински, Климент и Йосиф, българският цар Борис Трети, личности като Петко Стайнов, Димо Казасов, българските писатели Тодор Влайков, Елин Пелин, Стоян Чилингиров, Константин Константинов, Никола Филипов, Людмил Стоянов, Трифон Кунев, Елисавета Багряна, Николай Лилиев, Младен Исаев, Владимир Русалиев, Д. Б. Митов, Ана Каменова и др., политици като Янко Сакъзов и Стоян Костурков.

Ето и коментара на Цветан Тодоров относно три от основните действащи лица в тази драма:

Адвокатът Димитър Пешев

„Най-напред трябва да припомним, че през есента на 1940 г. Пешев не вижда особени неудобства в Закона за защита на нацията и гласува „за“.

Той разсъждава в този момент от гледна точка на националния интерес: трябва да се направят известни отстъпки на германците, тъй като България зависи от тях и тъй като отстраняването на евреите доставя видимо удоволствие на нацистите на власт; този закон от друга страна е мъртва хартия, конкретно той едва ли ще безпокои някого.

Пешев започва да променя становището си през първите месеци на 1943 г., когато мястото на абстракциите – закони, наредби, евреи, – се заема от лица на отделни личности, лица, които изразяват мъка и болка…

Думите, с които той заявява своята решимост да се противопостави на депортацията на евреите през март 1943 г., съдържат изключително благородство.

“Моята човешка съвест и моето разбиране за нещата не ми позволяват да остана безучастен.“

Пешев описва този момент като че ли някаква върховна сила си е послужила с неговата воля. Той няма избор, нито му е позволено да се колебае…

Действието става необходимост, мълчанието непоносимо, гражданското неподчинение (има се предвид заповедта на правителството на Богдан Филов за депортация) става дълг.

“Мълчанието би било противно на моята съвест, на моето чувство за справедливост и на моята отговорност в качеството ми на депутат и на човек… Бездействието на мнозинството ще го превърне не само в съучастник на едно държавно престъпление, но много повече: на едно вулгарно престъпление, на предумишлено убийство на огромна маса от хиляди хора.“

Колко държавни мъже са могли да се противопоставят и да реагират по този начин през 1943 година?

Трябва само да добавим, че Пешев е международно признат за „справедлив“ и „спасител“, титла, която в израелската държава има стойност на най-висок орден.

През април 1998 г. Европейският парламент организира специална церемония в негова чест, на която имаше и няколко българи, включително една жена.

Относно оспорваната роля на

Българския цар Борис Трети

коментарът на Цветан Тодоров е следният:

„Царят в качеството си на върховен владетел, реагира от гледна точка на националния интерес. От момента, в който той преценява, че депортацията на евреите ще навреди на репутацията и съответно на съдбата на неговата страна, той се противопоставя решително и ефикасно. Безспорно е, че той е значително улеснен в своето решение от призивите за милосърдие, отправени от различни морални и религиозни инстанции. Връзката между интерес и добродетел е изключително непоклатима в случая. За нещастие, тя не се проявява навсякъде. В един първоначален момент, царят очевидно не смята че спасението на всички евреи е от жизнено значение за страната му; той разрешава депортацията на първите 11000. Взет сам за себе си като най-важен аргумент, националният интерес не е сигурна почва; той поставя идеята за „доброто за нас“ на мястото на доброто като такова.“

Много са личностите, които с аргументи на политиката, на националния интерес и на морала се обявяват

в защита на своите сънародници евреи.

Тази защита е не само срещу германските, но и срещу български политици като Филов, Белев и Габровски, които влагат истинска амбиция в идеята за унищожението на българските евреи.

Не е безинтересно да се отбележи, че първите заповеди, които нареждат депортацията и съответно унищожението на 20000 евреи, визират „богатите, образованите и непокорните“.

На този фон още по-ярко звучат думите на моралния протест. Между всичко, което съществува документирано от този период, ще цитирам необикновения по своята сила текст на телеграмата на

митрополит Кирил, бъдещият български патриарх,

до цар Борис Трети:

„Не преследвай, за да не бъдеш преследван. Ще бъдеш съден с присъдата, която ти присъждаш; ще те мерят с мярката, с която ти мериш. Знай, Борисе, че Господ бди за твоите действия от небето.“

Митрополит Кирил не само прибира в дома си равина на Пловдив и семейството му, но и заявява, че ще легне на релсите пред първия влак, с който ще бъдат депортирани съгражданите му.

И българският цар отсича.

В доклада си от 7 юни 1943 г. германският представител Хофман пише до Берлин:

“Българският цар реши, че евакуацията на евреите в провинцията е достатъчна мярка, поради което планът за депортация е изоставен временно.“

Така Холокоста в България не се състоя.

Живо доказателство за това е жената в моя разказ, тъй като самата тя бе родена в годината на Холокоста, но го надживя. Време е да кажа, че тази жена съм аз.

Част от тази история се превърна в историческа канава на романа ми „Consortium Alternus“. Личните истории на героите в тази книга, първа от трилогията „Съдбите на Ева“, са проекция на едно от най-важните исторически събития в България на двайсети век – оцеляването на евреите.

А надписът върху оградата все още си стои, 20 месеца по-късно. Не прави впечатление на никого, даже не особено и на мен.

Четат го стотици, когато минават с трамвая покрай него с пълно безразличие и без той да предизвиква вълнение или озлобление у тях. Грозните думи в него са написани с качествена бяла боя, която не се предава ни зиме, ни лете.

Надеждата ми е, че фирмата ще завърши своя строеж и ще свали изцапаната с надписа ограда. Освен, ако той не изчезне по друг начин по силата на някое чудо.

Както някога.

27.01.2008 г.

Източник: https://www.litclub.bg/