Двете ключови събития на нашия живот - раждането и смъртта, се случват независимо от волята на човека

.

Този дебат върви още от зараждането на цивилизацията.

Дали ние, човешките същества, сме програмирани от някакъв висш разум, който решава съдбата ни, или напротив, тя е във властта на сложния брак между фатализма и свободната воля?

За някои изглежда е ясно. Древните гърци, например, са били склонни да приписват всички събития на Фатос, сляпата съдба. Но пък Сенека, големият  философ стоик от Кордоба, е настоявал, че Провидението управлява света, ръководено от загрижен за нас Бог, а древноримският неоплатоник Макробиус, 400 години по-млад от Христос, говори за Богиня.

Малко по-късно го оборва Епикур, който въпреки усилията си не успява да предотврати разпространението на духовността, процъфтявала в гръко-римския свят.

В християнската вселена предопределението открай време е било общоприета доктрина, макар и съпровождана с различни теории.

Една от тях, свързана със същинските форми на номинализма, настоява, че Бог предопределя за спасение само онези, чиито положителни качества познава предварително.

Друга теория, по-разпространена и приписвана на Калвин, произхожда от Дортския синод и е отразена в писанията на Свети Августин и Лутер, а също и в учението на янсенистите.

Тя сочи, че Бог предварително е решил кой във вечността ще се спаси и кой ще бъде съден, независимо от положителните или отрицателните качества, които е натрупал.

В крайна сметка Свети Тома приписва спасението на човека на незаслужената Божия милост.

Истината е, че между езическата идея за Фатос и религиозната концепция за провидението човешката съдба си остава енигма.

Няма съмнение, че двете ключови събития на нашия живот – раждането и смъртта, се случват независимо от волята на човека.

Очевидно е също, че докато живеем, можем свободно да правим своя избор.

Но изглежда, че основните линии на съществуването ни са предначертани от невидима ръка и на нас ни остава само да пишем по тях с малки букви. Но какво или кой носи отговорност за тази мистериозна шега?

Може би най-привлекателната хипотеза за човешката съдба ни поднася старата индуистка философия.

За Изтока ключът е карма – схващане, което превръща човека едновременно в наследник на собственото му минало и в архитект на съдбата му.

Нашите действия, баластрата на миналото ни, формират и бъдещето ни. Предопределени? Да, но от нас самите, не от един капризен Бог, непостоянен, състрадателен или несправедлив.

Системата е перфектна, защото не робува на шовинизма да се отнася само за човека, а подчинява цялостното развитие на една динамична реалност, която взаимодейства, прецизно и мигновено с целия спектър на съществуването – от бездънните висини на съзнанието до последния физически закон, отнасящ се до материята.

Според теорията за кармата има един голям склад – самчита, където се събира потенциалът на всички наши минали действия, подобна на семена, които чакат момента да дадат плод.

Те са предназначени именно за това, а на нас ни се полага да изстрадаме този процес или да му се наслаждаваме. Добрите действия пораждат благоприятни обстоятелства, а лошите – неблагоприятни. 

Шепата семена, която съответства на едно съществуване, определя и момента на раждането и смъртта, физическите или психологическите качества на индивида, неговите социално, културни, семейни характеристики и т.н. 

Тази съвкупност от обстоятелства, която обикновено определяме като съдба, на санскритски се нарича прарабха карма и е неизменна. тя представлява онази част от нашата биография, която е предварително написана и която за вярващите е продукт на божията воля.

В едни впряг с предварително начертаното несъмнено препуска и свободният избор. Начинът, по който се справяме с образите на живота, генерира един нов потенциал от семена, заредени с бъдеще.

Те в голяма степен са отговорни за онова, което идва. Така нещата, които могат да се случат на някого в предстоящото, се оказват в собствените му ръце.

Нещо друго, много различно, е кармата на дадена група – или съдбата, която си изковава даден колектив с общите си решения.

Те могат да засягат както едно семейство, така и едно племе, секта, нация, раса, вид, планета, галактика или пък вселена в нейната цялост.

Нищо не може да избяга от неумолимия закон на кармата, или от закона за причината и следствието, който за мнозина е върховен вселенски закон. На него са подчинени всички останали закони.

Животните нямат индивидуална карма, но видът им я има. Индивидуалната отговорност е запазена за човека чрез неговото его, което му придава специална и превъзхождаща чистия животински вид воля.

Според тази интересна теория самото сътворение е основано на кръговрата и има две фази. В първата, латентната, не съществува нищо с изключение на самия потенциал, който в един момент произвежда Големия взрив и последвалото го разрастване на Вселената. Тя приключва в края на времето с финалното разпадане на всичко.

Така излиза, че не Бог или съдбата, провидението или Фатос чертаят целите на света и неговите създания, а един вселенски закон с идентични принципи за всички, от който като каскада произтичат многобройни помощни закони. Някои от тях вече познаваме.

Що се отнася до човека, докато има да си оправя сметките с кармата, ще трябва да се връща и да изстрадва или да се наслаждава на онова, което му се полага. И преди всичко да се учи да израства.

Само абсолютното знание, космическият опит, в който се стопява всяка двойнственост, може да премахне веригите му и да го освободи завинаги.

Изглежда, според източната мъдрост, това е и целта на съществуването, за която всички сме предопределени.

Неприятните религиозни схващания, които толкова тревожат вярващите – адът, чистилището, апокалипсисът, страшният съд, проклятието, вечният огън, скърцането със зъби и т.н. може би не са нищо друго, освен несполучливи метафори, които само плашат онези, които допускат, че те могат да съществуват.

Интересно е да се подчертае, че при оценката на качеството на дадено действие е важно намерението, целта, а не резултатите и постиженията.

В общество като нашето, обсебено от стремежа към успех, може би е необходимо да се помни, че успехът на един живот се съдържа единствено в постигането на щастие.

Познаваш ли, скъпи читателю, някого, който го е постигнал чрез тщестлавие, измама или манипулация? Аз – не!

Формиран интелектуално вън от академизма, Франсиско Лопес-Сейване е човек с много образи и таланти, дарен и изключително светъл ум, който винаги се стреми да се изрази с един-единствен глас – своя собствен.

Дълбок познавач на източните мъдрости, той посвещава част от живота си на разпространяването по света на техниките за човешко усъвършенстване.

Неуморен пътешественик и голям комуникатор, той е говорил от престижни трибуни като Университета „Райс“ в Хюстън и главната квартира на ООН в Ню Йорк.

„Нещата, които научих от изтока“ е оригинална и проникновена творба, обединяваща уроците, усвоени от автора, който още много млад, с помощта на един гуру, решава да се потопи в изучаването и практикуването на източните философии.