.
Свети Франциск не бил теолог. Той дори не бил свещеник, а поет, може би единственият щастлив поет на света, и то такъв, който изразявал себе си главно чрез действия. (Франциск, като Христос и Буда, не записвал нищо). Бил първият светец, който се усмихвал.
„Какво са монасите, ако не радостни менестрели на Бога“ – казал той на смъртния си одър.
Този светец бил склонен да изпада в крайности. Събличал се на публични места. Целувал прокажени. Говорел с животните. Чувал гласове. Лишавал се от вода, храна и основни удобства. Описвал страданието като „съвършена радост.“ Животът му бил, както се изразява Честъртън, „фурор от необмислени обети“ – които някак си сработвали.
Ако не друго, Франциск бил страшно прагматичен. Интересувал го резултатът. „Всяко дърво се познава по плодовете“ – твърдял. Това по същество е и философията за прагматизма на Уилям Джеймс.
Джеймс смятал, че нещо е „вярно“, ако се окаже ефективно: „Истината е това, което работи“. По аналогичен начин под привидната лудост на Франциск се криел богат запас от здрав разум.
Уилям Джеймс разглеждал тези две черти – здравия разум и чувстното за хумор – като един принцип, който пътува с различни скорости. Както сам казва: „Чувството за хумор е просто танцуващият здрав разум“. Францисканците са прекрасни танцьори.
Светостта обаче е проблематична. Светците могат да вдъхновяват, но и да демотивират. Никога няма да повторим постиженията им, няма да застанем на пиедестала до тях… тогава защо да се трепем?
Всъщност нищо не е спъвало духовния напредък толкова, колкото пиедестала. Седне ли на оная омразна измишльотина във висините, светецът се крива от поглед и му остава само една посока на движение: надолу.
Неспособни да си се преставим като обитатели на такъв възвишен свят, ние пък посягаме към дистанционното и следващата бира.
„Един от първите белези на светеца – пише Томас Мертън – е, че другите хора не знаят какво да го правят.“ Мила формулировка. Ето и друга. Светците са куку. А границата между светеца и лудия никъде не е по-фина, отколкото при Франциск от Асизи. Съвремен психиатър вероятно би му поставил диагноза „гранично личностно разстройство“, може би и психоза. И все пак той е бил светец, напук на себе си.
Тези две думи – „напук на“ – са най-свещените слова. Както отбелязва Пол Тилих, отговорът на всеки религиозен въпрос винаги съдържа елемент на „напук“.
Прощават ни напук на греховете ни. Вярваме напук на липсата на доказателства. Обичаме ближните си напук на недостатъците им.
Или, на едно по-фундаментално ниво, всяка сутрин ставаме от леглото напук на неизбежното наближаване на смъртта.
Има огромна пропаст между „заради“ и „напук на“ и в тази пропаст се крие разликата между живота на хладния разум и живота на вярата. През по-голямата част от времето действаме в режим „заради“.
Банките ни заемат пари заради доброто ни кредитно минало. Работодателят ни дава заплата заради приноса ни към приходите му. Икономическият живот изцяло зависи от „заради“. Религиозният, както и семейният живот обаче работят изцяло в режим „напук на“.
Обичаме децата си не заради послушанието и успехите им, а напук на постиженията им или липсата на такива. Обичаме ги напук на поведението им. „Напук на“ се подиграва с анализите за разходите и ползите.
В него няма смисъл и точно затова ни е необходимо.∗
Започни като правиш това, което е необходимо; след това прави това, което е възможно; и тогава внезапно, ти ще осъществяваш и невъзможното.
По-добре да сбъркаш, отколкото да си нерешителен. От грешката до успеха пътят е по-къс.
Където има любов и мъдрост, там няма нито боязън, нито незнание.
Където има търпение и смирение, там няма нито гняв, нито душевно безредие.
Където има бедност, придружена с радост, там няма нито алчност, нито скъперничество.
Където има спокойствие и съзерцани, там няма нито загриженост, нито прахосване.
Където има страх от Бога, който брани своя дом, там неприятелят не може да намери входа.
Който има милосърдие и умереност, там няма нито излишество, нито коравосърдечност.
Блажен е човекът, който така търпеливо понася от другия забележка, обвинение и укор, както ако би си ги правил самият той.
Блажен е човекът, който искрено приема направения укор, скромно се подчинява, смирено изповядва вината си и на драго сърце дава удовлетворение.
Блажен е човекът, който не бърза да се извинява и смирено търпи срам и укор заради греха, дори и когато няма вина.
Цялата тъмнина на света не може да угаси светлината на една свещ.
Какво стои по-високо от думите? Действие. Кое е това, което стои по-високо от действието? Тишина.
Това, което вършите, може да е единствената проповед, която някои хора ще чуят днес.
Истинското учение, което предаваме, е това, което живеем; и ние сме добри проповедници, когато прилагаме на практика това, което казваме.
Проповядвайте Евангелието по всяко време и ако е необходимо, използвайте думи.
Ако Бог може да работи чрез мен, той може да работи чрез всеки.
Молитвата на Св.Франциск от Асизи:
Господи, направи ме инструмент
на Своя Мир;
където има омраза,
нека сея Любов;
където има рана – Милост;
където има съмнение – Вяра,
където има отчаяние – Надежда,
където има тъмнина – Светлина,
където има тъга – Радост.
О, Боже Всемогъщи, дари ме
да не търся утеха, а да утешавам,
да не търся разбиране, а да разбирам,
да не търся обич, а да обичам,
защото, когато даваме, получаваме
и в прошката ни прощават,
и в смъртта се раждаме
за вечен Живот.
∗Автор на уводната част: Ерик Уайнър, „Човек търси Бог“, изд. Фабер