Съзнанието се ражда заедно с бунта - АЛБЕР КАМЮ

.

Според Албер Камю да бъдеш бунтовник е вътрешно човешко призвание. Да се бориш срещу несправедливостта е това, което прави живота струващ си да се живее.

В „Разбунтуваният човек“ той набляга на факта, че макар да няма причина за надежда, в никакъв случай не трябва да има и отчаяние.

Тези теми сякаш изглеждат по-подходящи за древни трагедии, отколкото за политически теории. Философът ни подканя да не богоговеем пред страданието, а да се изправяме срещу неправдата.

„В дълбините на зимата аз най-накрая открих, че в мен съществува едно непобедимо лято”, казва Камю.

Що е разбунтуван човек? Човек, който казва „не“. Но да отказва, не значи, че се отказва: той е и човек, който с първия си порив казва „да“.

Роб, който цял живот е получавал заповеди, внезапно отсъжда, че някое ново нареждане е неприемливо. Какво е съдържанието на неговото „не“?

То означава например: „нещата много се проточиха“, „дотук да, нататък – не“, „стигате твърде далеч“ и още: „има граница, която няма да престъпите“.

В крайна сметка това „не“ утвърждава съществуването на предел. Същата представа за предел откриваме в чувството на разбунтувания, че другият „прекалява“, че разпростира правото си отвъд един предел, след който друго право му се противопоставя и го ограничава. 

Така движението на бунта се опира и на категоричното отхвърляне на едно посегателство, сметнато за нетърпимо, и на смътната увереност в истинското право, по-точно в усещането у разбунтувания, че е „в правото си да…“.

Бунтът се придружава от чувството, че лично ти по някакъв начин, в някакво отношение имаш право. Именно така разбунтувалият се роб казва едновременно „да“ и „не“.

Заедно с границата той утвърждава и всичко, за което подозира, че е отсам границата и което иска да опази.

С известно упорство той поддържа, че у него има нещо, което „си струва да…“ и което изисква предпазни мерки. В известен смисъл той противопоставя на реда, който го потиска, един вид право да не бъде потискан отвъд приемливото за него.

Успоредно с отвращението от натрапника във всеки бунт е налице пълното и мигновено отъждествяване на човека с част от самия него.

Следователно той негласно включва една ценностна преценка, която дотолкова не е самоцелна, че го крепи сред заплахите. Дотогава той поне си е мълчал, в плен на отчаяние, приемайки участта си, дори и да я смята за несправедлива.

Да си мълчиш, означава да оставяш другите да си мислят, че не съдиш и не желаеш нищо, и в някои случаи действително е така. Отчаянието, както и абсурдът, съди и желае всичко по принцип и нищо в частност. Мълчанието го изразява ясно.

Но щом проговори, дори и казвайки „не“, той желае и съди. Разбунтуван е онзи, който се обръща кръгом. Вървял е под камшика на господаря. Но ето че се обръща срещу него. Противопоставя предпочитаемото на онова, което не е такова.

Всяка ценност не води до бунт, но всеки порив на бунт негласно отпраща към някаква ценност. А дали поне става дума за ценност?

Ходът на бунта поражда осъзнаване, макар и смътно – внезапното усещане, че у човека има нещо, с което той може да се отъждестви, та дори и само за кратко. Дотогава това отъждестявване не е било почувствано реално.

Робът е изтърпявал всички издевателства, предшествали порива му да въстане. Често дори е приемал, без да реагира, по-възмутителни заповеди от тази, която е предизвикала отказа му. Въоръжавал се е с търпение, може би изтласквайки ги дълбоко в себе си, но си е замълчавал, по-загрижен за непостредствения си интерес, отколкото за съзнанието за своето право. 

С изчерпване на търпението, с нетърпението започва, напротив, едно движение, способно да се разпростре върху всичко, което дотогава е било приемано.

Този порив почти винаги е с обратна сила. От мига, в който робът отхвърля унизителния ред на своя господар, той отхвърля и самото свое робство. 

Ходът на бунта го отвежда много по-далеч от обикновения отказ. Той дори преминава границата, която е определил на противника си, и вече иска отношение като към равен. Това, което първоначално е било непреклонна съпротива на човека, се превръща в самия човек и той се отъждествява със съпротивата, свежда се до нея.

Поставя над всичко останало частта от себе си, за която иска зачитане, и я обявява за предпочитана пред всичко, дори пред живота. За него тя става върховно благо. Дотогава, вгнезден в компромис, робът се хвърля отведнъж („щом е така…“) в положението всичко или нищо. Съзнанието се ражда заедно с бунта.

Видно е обаче, че то е едновременно съзнание за някакво още неясно „всичко“ и за някакво „нищо“, възвестяващо възможността човек да се жертва за „всичкото“. 

Разбунтуваният иска да бъде всичко, да се отъждестви изцяло с това внезапно осъзнато благо, което иска да бъде признато и приветствано в негово лице; или нищо, тоест да бъде окончателно сразен от силата, която го превъзхожда.

В краен случай приема и пълното пропадане – смъртта, – ако трябва да бъде лишен от изключителното и свещено право, което ще нарече например „своя свобода“. По-добре да умреш прав, отколкото да живееш на колене.

Появата на всичко или нищо показва, че бунтът, противно на разпространеното мнение и въпреки че се ражда в най-съкровеното у човека, поставя под въпрос самото понятие за личност.

Действително, ако индивидът приеме да умре и умре в хода на своя бунт, с това показва, че се е жертвал заради едно благо, надвишаващо собствената му съдба. 

Ако избере възможността за смърт пред отрицанието на правото, което защитава, това означава, че поставя второто над себе си. Значи, той действа в името на една ценност, която му е все още неясна, но поне има за нея усещането, че е обща за него и за всички хора.

Виждаме, че утвърждаването, заложено във всеки акт на бунт се разпростира до нещо, което надхвърля личността, доколкото я изтръгва от предполагаемата ѝ самота и ѝ осигурява основание да действа.

Робът въстава заради всички съществувания едновременно, когато преценява, че по силата на даден ред бива отричано нещо в него, свойствено не само нему, но и общо за всички хора, дори и за онзи, който го оскърбява и потиска.

Единството на жертвите е същото както това, което свързва жертвата и палача. Палачът обаче не го знае.

Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в Телеграм:

Вижте още: Да живееш е само по себе си ценностна преценка – АЛБЕР КАМЮ