.

Без социалните хормони щяхме да бъдем студенокръвни

Когато си сътрудничим или се грижим за останалите, серотонинът и окситоцинът ни възнаграждават с чувства на сигурност, удовлетвореност, принадлежност, доверие и приятелство.

Когато се отделят в правилните моменти и при точните обстоятелства, те могат да превърнат всеки от нас във въдхновяващ водач, лоялен последовател, близък приятел, доверен партньор, вярващ човек…

А щом това се случи, щом се озовем в безопасния кръг, стресът се понижава, чувството на удовлетвореност се повишава, стремежът да служим на останалите се увеличава и желанието ни да се доверим на другите, че могат да ни пазят гърба, скача до небето.

Когато обаче тези социални стимули са нарушени, ставаме по-себични и агресивни. Лидерството губи силата си, сътрудничеството страда. Стресът преминава в параноя и липса на доверие.

Ако работим в среда, която ни затруднява да получим тези стимули, желанието ни да помогнем на колегите си намалява. А когато няма себеотдаване, каквото и желание да са имали колегите ни да ни помогнат, и то изчезва. Получава се порочен кръг.

Колкото по-малко нашите колеги и лидери се грижат за нас, толкова по-малко ние се грижим за тях. Колкото по-малко се грижим за тях, толкова по-себични стават те и в резултат самите ние ставаме все по-себични. А в крайна сметка всички губят.

Окситоцинът и серотонинът са смазката на социалната машина. Когато ги няма, се получават търкания. Силата на вътрешната култура, а не размерът и ресурсите, определя способността на организацията да се приспособява към промяната, да преодолява трудностите и да бъде носител на иновации.

Когато условията са подходящи, когато има силен безопасен кръг, осезаем за всички, тогава всеки прави най-доброто, на което е способен. Тогава работим по начина, по който сме създадени. Полагаме усилия заедно.

С като серотонин: веществото на лидерството

Като социални същества, ние не просто искаме одобрението на останалите в племето ни – ние се нуждаем от него. То е особено важно. Всички искаме да се чувстваме оценени заради усилията, които влагаме за доброто на останалите в групата и за самата група.

Ако можехме да получим това чувство сами, нямаше да има церемонии по награждаване, програми за вътрешно корпоративно признание или официално дипломиране.

И със сигурност нямаше да има нужда от броячи, които да показват всички „харесвания” във Facebook, колко пъти са ни гледали в YouTube или колко последователи имаме в Twitter. Искаме да чувстваме, че ние самите, както и работата ни, сме оценени от другите, особено от тези в нашата група.

Благодарение на серотонина, когато се качва на сцената, за да получи дипломата си, абсолвентът изпитва чувство на гордост. Технически погледнато, за да се дипломира един студент, е достатъчно само да плаща таксите си, да отговори на определени изисквания и да събере достатъчно кредити. Но дипломирането надали щеше да се усеща по същия начин, ако получавахме само имейл с общо поздравление и прикачен файл с дипломата.

А ето и най-добрата част. Когато студентът усети серотонина във вените си при получаването на дипломата, в същия момент го усещат в себе си и родителите му, седящи в публиката, и се чувстват горди. В това е целият смисъл. Серотонинът се опитва да усили връзката между родител и дете, учител и ученик, треньор и играч, шеф и подчинен, лидер и последовател.

Ето защо, когато някой получава награда, първите хора, на които благодари, са родителите му, треньорът, шефът или Господ – който и да им е осигурил подкрепата и закрилата, от която се нуждаят, за да постигнат успеха си. Когато някой ни предложи подкрепа и закрила, серотонинът ни кара да изпитваме отговорност към него.

Тези хормони контролират чувствата ни. Ето защо усещаме тежестта на отговорността, когато други са отделили време и енергия, за да ни подкрепят. Ние искаме те да усетят, че жертвите, които са направили за нас, са си стрували. Не искаме да ги разочароваме, а да ги накараме да се гордеят с нас.

А ако ние сме тези, които дават подкрепата, изпитваме също чувство на отговорност. Искаме да се справим добре, за да може тези, които подкрепяме, да постигнат целта си. Заради серотонина не можем да изпитаме чувство на отговорност пред числа, можем да сме отговорни само пред хората.

Това обяснява защо чувството е различно, когато прекосяваме финалната линия сами, без зрители, и когато го правим под възгласите на публиката. Постижението е едно и също и в двата случая, времето също, дори нужното усилие. Единствената разлика е, че в единия случай има други хора, които ни гледат и ни подкрепят.

Колкото повече уважение и признание получаваме, толкова по-висок е статусът ни в групата и толкова повече се мотивираме да даваме на групата. Или поне така би трябвало да работят нещата. Независимо дали сме шефове, треньори или родители, серотонинът работи, за да ни окуражи да служим на хората, за които сме пряко отговорни.

А ако сме служителите, спортистите или тези, които получават грижите, серотонинът ни окуражава да работим усилено, за да накараме подкрепящите ни да се гордеят.

О като окситоцин: хормонът на любовта

Окситоцинът е любимото вещество на повечето хора. Той носи чувството за приятелство, любов или искрено доверие, както и усещането да сме в компанията на най-близките ни приятели или доверени колеги.

Отговорен е също и за чувството, което изпитваме, когато направим нещо добро за някого или някой свърши нещо добро за нас – за топлината и спокойствието.

За усещането, когато получаваме, когато се хванем за ръце в кръг и запеем заедно песен. Но окситоцинът не само ни кара да се чувстваме добре. Той е жизненоважен за инстинктите ни за оцеляване.

Без него нямаше да правим щедри жестове. Нямаше да има емпатия. Нямаше да можем да изграждаме силни връзки на доверие и приятелство, а без всичко това нямаше да има никой, на когото да разчитаме да ни защитава.

Без окситоцин нямаше да имаме партньор, с който да отгледаме децата си. Дори нямаше да обичаме децата си.

Благодарение на него се доверяваме на други хора да ни помогнат да изградим бизнеса си, да направим нещо сложно или да ни подкрепят, когато изпитваме затруднения. Окситоцинът е причина да чувстваме връзка с хората и да харесваме компанията си, прави ни социални.

Окситоцинът е веществото, което помага да контролираме доколко е допустимо да се покажем уязвими. Той е социален компас, определящ кога е безопасно да се открием и кога е по-добре да си замълчим.

За разлика от допамина, който действа на момента, окситоцинът има дълготраен ефект. Колкото по-дълго време прекарваме с даден човек, толкова повече започваме да приемаме, че може да сме уязвими в негово присъствие.

Когато се учим да му се доверяваме и да получим доверието му в отговор, отделяме все повече окситоцин. С времето откриваме, че сме развили дълбока връзка с този човек.

Лудото вълнение и спонтанността на допаминовия прилив е заменено от по-спокойната и стабилна връзка, водена от окситоцина. Това е по-пълноценното състояние, ако искаме да разчитаме на някого да ни помогне да свършим нещо или да ни защити, когато сме слаби.

Любимото ми определение за любовта е да дадем на някого силата да ни унищожи и да му се доверим, че няма да я използва.

Колкото и да ни се иска да се открояваме и да се мислим за индивидуални, в същината си сме стадни животни, биологично създадени да намираме спокойствие, когато имаме чувството за принадлежност към дадена група. Мозъкът ни е програмиран да отделя окситоцин, когато сме сред племето си, и кортизол, веществото на тревожността, когато сме сами и уязвими.

За предците ни, както и за всички нас чувството ни за принадлежност и увереността, че можем да се изправим срещу заобикалящите ни опасности, зависят от това дали сме в безопастност в групата си.

Да сме в периферията, е опасно. Самотникът на границата на групата е по-застрашен от хищници, отколкото този, който е заобиколен и ценен от останалите.

Щедрост и други начини да изградим доверие

Веднъж, както си вървях по улицата с приятел, раницата на мъжа пред нас се отвори и по тротоара се разпиляха листове. Без да мислим много, с приятеля ми се наведохме и започнахме да събираме документите, а аз предупредих мъжа за станалото. Тази малка услуга, този дребен разход на време и енергия, без очакване на нищо в замяна, ми донесе малък прилив на окситоцин.

Чувстваме се добре, когато помагаме на хората. И мъжът получи доза окситоцин, защото чувството някой да направи нещо добро за теб, също е хубаво.

Когато стигнахме края на пресечката, спряхме, за да изчакаме светофара. Човекът пред нас се обърна и каза: „Видях какво направихте преди малко. Беше страхотно!” Това му е хубавото на окситоцина. Не само направилият добрина и този, за когото е, получва доза окситоцин, но и някой напълно непознат, който наблюдава случващото се, също вкусва от хормона на щастието.

Дори само да видим или да чуем за постъпка на човещина и щедрост, това ни вдъхновява да постъпим по същия начин. Убеден съм, че мъжът, който се обърна и ни каза, че е видял какво сме направили, вероятно също е извършил нещо добро за някого в този ден. Затова филмите и историите за алтруистични герои са толкова вдъхновявящи.

Окситоцинът ни прави добри. Колкото повече добрини правим, толкова повече ни се иска да направим. Това е научното обяснение на явлението „Предай нататък”.

Окситоцинът се отделя и при физически контакт. Топлото чувство, което ни обзема, когато прегърнем любим човек за няколко секунди – това е окситоцинът. Благодарение на него ни е приятно да се държим за ръце, а малките деца сякаш непрекъснато искат да докосват и прегръщат майките си.

Окситоцинът е в основата и на сплотеността между спортистите, когато например си „дават пет” или се потупват окуражително по рамото. Така те засилват връзката помежду си и отдадеността си да направят повече усилия в името на общата цел.

Майката Природа иска онези, които дават на другите, да оцелеят и да предадат своите гени. Може би това е една от причините, поради които окситоцинът помага да живеем по-дълго. Човек, който е добър към останалите, е добър за целия биологичен вид.

Окситоцинът подкрепя имунната ни система, подобрява способностите ни да решаваме проблеми и ни прави по-устойчиви на пристрастяващите свойства на допамина. За разлика от допамина, който е отговорен за мигновеното удовлетворение, окситоцинът ни носи продължително чувство за спокойствие и сигурност.

Не ни е необходимо да се логваме, за да гледаме броя на харесванията във Facebook, за да се чувстваме добре. Благодарение на окситоцина дори само знанието, че приятелите и семейството ни са наблизо, само снимката на хората, които обичаме и които ни обичат, ни кара да се чувстваме добре и да не сме сами.

А когато това се случи, се стараем да направим всичко по силите си, за да им помогнем да се почувстват по същия начин.

Прочетете и за останалите хормони, за да разберете как хормоните определят поведението: Е като ендорфин, Д като допамин

из „Лидерите винаги обядват последни“, Саймън Синек