.

Без „егоистичните“ хормони щяхме да умрем от глад

Широкоизвестен факт е, че не трябва да ходим в супермаркета, когато сме гладни, защото винаги купуваме прекалено много неща, част от които са ненужни. Готови сме да изядем всичко, изпречило се пред погледа ни… понеже сме гладни.

Но по-интересният въпрос е защо отиваме до супермаркета, когато не сме гладни? Предците ни от палеолита са живели при условия на труднодостъпни и оскъдни ресурси. Предствете си какво щеше да стане, ако всеки път, когато огладнеехме, трябваше да ходим на лов за няколко часа… и то без гаранция, че ще хванем нещо.

Вероятно видът ни нямаше да оцелее дълго с подобна система. Затова тялото ни, в опит да ни стимулира да повтаряме поведението, което е най-добро за нас, измислило начин да ни насърчи да излизаме на лов и да събираме храна редовно, вместо да чакаме да огладнеем.

Две химични вещества – ендорфините и допаминът – са причината да сме мотивираме за лов, събирачество и постижения. Те ни карат да се чувстваме добре, когато намерим нещо, което сме търсили, когато изградим нещо необходимо или постигнем целите си. Това са хормоните на прогреса.

Е като ендорфин: тръпката на бегача

Ендорфините имат една-единствена цел – да прикриват физическата болка. Ендорфините са нашият личен опиат. Често произвеждани в отговор на стрес или страх, те маскират физическото страдание с удоволствие.

Усещането за „тръпката на бегача”, еуфоричното чувство, което много атлети изпитват по време или след тежка тренировка, всъщност е следствие от повишеното ниво на ендорфини в кръвта.

Това е и една от причините бегачите и други атлети, трениращи за издръжливост, да продължават да натоварват телата си повече и повече. Не опира само дисциплина, правят го и защото се чувстват добре.

На тях им харесва и понякога се нуждаят от невероятната тръпка, която получават от тежка тренировка. Биолгочината причина за ендорфините обаче няма нищо общо с упражненията. Въпрос на оцеляване е.

Приложението на химическите подобрители на настроението на пещерните хора било по-практично. Заради ендорфините хората притежават забележителна физическа издръжливост. С изключение на маратонците, за повечето от нас е невъзможно да си представим, че можем да тичаме редовно по много километри. Но всъщност това е било предимстовто на предците ни от палеолита по време на лов.

Те били способни да преследват плячката си на големи разстояния, а накрая имали достатъчно енергия да се върнат у дома. Ако ловците се откажели, защото са изтощени, нито те, нито останалите от племето са щели да ядат често и постепенно щели да загинат.

Затова Майката Природа е измислила хитър стимул, за да продължим напред – прилив на ендорфини. Възможно е дори да развием зависимост към енодрфините. Например хората, които правят упражнения редовно, понякога имат непреодолимо желание да излязат да бягат или да отскочат до фитнес залата, за да се отпуснат, особено след стресиращ ден в работата.

Предците ни вероятно са искали да излязат на лов не само защото е трябвало, но и защото са се чувствали добре да го направят. Човешкото тяло иска да се чувстаме добре, когато търсим храна или докато работим усилено, за да си изградим подслон, понеже така е по-вероятно да го направим.

Благодарение на колите и супермаркетите обаче днес живеем в свят на лесно достъпни и обилни ресурси. Тялото вече не награждава търсенето на храна, поне не с ендорфини. Ендорфинената си тръпка получаваме предимно от упражнения или ръчен труд… може би с едно важно изключение.

Стивън Колбер, политически сатирик, коментира в едно интервю колко е важно да се смеем в трудни моменти. „Не можеш да се смееш и да се страхуваш едновременно”, казва той, и с право.

Смехът всъщност кара тялото да произвежда ендорфини с цел да маскират болката, която си причиняваме, когато органите ни са притиснати. Харесваме смеха по същата причина, по която бегачите обичат да бягат – чувството е добро. На всички ни се е случвало обаче и да се смеем толкова много, че да искаме да спрем, защото започва да ни боли.

Както и при бегите, болката всъщност е започнала по-рано, но благодарение на ендорфините не сме я усещали до по-късен момент. Удоволствието, което получаваме и което продължава след края на смеха, не позволява да сме изплашени в същото време.

Когато настъпи трудност, малко забавление може да постигне много, за да помогне на околните и да отпусне напрежението, за да се свърши нужното.

Легендарен пример е шегата на президента Роналд Рейгън на 30 май 1981 г., когато е прострелян от Джон Хинкли-младши. В оперционната на Университетска болница „Джордж Вашингтон” той казва: „Надявам се, че всички сте републиканци”, а хирургът, либерален демократ, отговаря: „Всички сме републиканци днес, господин президент”.

Д като допамин: стимул за прогрес

Допаминът е причината да се чувстваме добре, когато намерим нещо, което търсим, или направим нещо, което трябва да бъде свършено. Благодарение на него усещаме удовлетворение, щом приключим с важна задача, завършим проект, достигнем цел или дори когато достигнем някой от етапите по пътя към по-голяма цел.

Всички знаем колко е приятно да задраскаме нещо от списъка си със задачи. Това чувство на изпълненост и прогрес се дължи на допамина. Преди да има земеделие или супермаркети, хората са прекарвали голяма част от времето си в търсене на храна. Ако нямахме способността да се концентрираме и да изпълняваме елементарни задачи като лов и събирачество, нямаше да оцелеем дълго.

Затова Майката Природа е изобретила находчив начин да ни помогне да останем съсредоточени върху конкретната задача. Когато се храним, получаваме допамин. Това е една от причините да ни харесва да ядем. Така сме стимулирани да повтаряме поведението, което ни носи храната.

Допаминът ни кара да сме биологичен вид, съсредоточен върху върху целта и с уклон към прогреса. Когато имаме задача или определена цел, щом си я представим в ума си, ще получим малко допамин, който да ни поддържа по пътя.

През палеолита, ако някой видел дърво, отрупано с плод например, получавал малко допамин, за да остане съсредоточен върху задачата да вземе храната. Човекът тръгвал към дървото и виждал, че то става по-голямо, което било сигнал, че се приближава. Всеки знак за прогрес предизвиква доза допамин, която да поддържа фокуса. Още една и още една, докато в крайна сметка целта бъде достигната. Еврика!

Същото е и с нас. Когато се приближаваме към целта и виждаме знаците за прогрес, получаваме допамин, за да продължим напред. А когато постигнем целта си, наситеното чувство на успех е голяма вълна допамин, биологичната награда за добрата работа.

Всеки етап от пътя, всеки крайъгълен камък е знак, че плодът е пред нас и все по-близо. Подобно на маратонец, който изминава километър след километър към финалната линия, тялото ни възнаграждава с допамин, за да продължим напред, работейки още по-усилено, за да достигнем голямата купа с допамин, наситеното чувство за постижение.

Разбира се, колкото по-голяма е целта, толкова повече усилия изисква и толкова повече допамин получаваме. Ето защо чувството да работим много, за да постигнем нещо трудно, е толкова приятно, а да направим нещо бързо и лесно, може би ще ни даде съвсем малко удовлетворение. С други думи, чувството е по-добро, когато сме вложили много усилия, за да постигнем нещо. Няма биологичен стимул да не правим нищо.

Целите ни трябва да са осезаеми

Ние сме визуално ориентирани същества. Доверяваме се на очите си повече, отколкото на всички останали сетива. Когато чуем шум през нощта, искаме да видим, че няма нищо, преди да се отпуснем и да се върнем към съня. Когото някой, когото познаваме бегло, обещае или се похвли с нещо, искаме да „го видим, за да повярваме”.

Ето защо често ни съветват да записваме целите си. „Ако не си запишеш целите, няма да ги постигнеш”, гласи неписаното правило. Има известна истина. Подобно на дървото с плодове, ако виждаме физически целта, която сме си поставили, или си я представяме ясно, тогава наистина е по-вероятно да я постигнем.

Ето защо предпочитаме да имаме ясна цел, която трябва да постигнем, за да получим бонус, вместо да ни дават мъгляви инструкции. Не е особено мотивиращо да ни казват, че ще получим бонус за продуктивност, ако постигнем „повече”. Колко повече?

Дайте нещо конкретно, с което да измерим прогреса си и е по-вероятно да го постигнем. Това е и причината хората, които си правят бюджет или измерват разходите си, да спестяват или да не харчат твъде много. Спестовността не е състояние на ума, а цел, която може да бъде постигната.

По същото причина корпоративната визия трябва да бъде нещо, което можем да видим. Нарича се „визия”, защото трябва да си я представим. Фирмена визия от типа „да бъдем най-уважаваната компания в нашата категория” е безполезна. Уважавана от кого? От клиентите? От акционерите? От служителите? От родителите на изпълнителния директор?

Ако не сме способни да измерим адекватно прогреса към тази визия, как да разберем дали се движим към нея? Визиите за „най-голямата” или „най-добрата” цел, или всички други суперлативи, които често четем в подобни текстове, на биологично ниво са направо безполезни, ако искаме да вдъхновим хората да се трудят за изпълнението й.

Добрата визия, от друга страна, обяснява с конкретни термини как би изглеждал светът, ако всичко, което правехме, беше успешно. Д-р Мартин Лутър Кинг-младши ни каза, че има мечта как един ден „малки чернокожи момчета и момичета ще се хванат за ръце с малки бели момчета и момичета като братя и сестри”. Това е нещо, което можем да си представим. Можем да видим как би изглеждало.

И ако намираме тази визия за вдъхновяваща и достойна за времето и енергията ни, значи можем по-лесно да планираме нужните стъпки, за да я постигнем.

Независимо дали целите са дългосрочни, или краткосрочни, колкото по-ясно ги виждаме, толкова по-вероятно е да ги постигнем. Вълнуващо е благодарение на допамина. Ето защо най-добрите визии ни предлагат нещо, което вероятно никога няма да постигнем, но с удоволствие бихме посветили живота си да се опитваме. Всеки етап от пътуването ни е възможност да почувстваме, че напредваме към нещо по-голямо от самите нас.

Когато системата работи, както е предвидено, сме сити, вършим си работата и се развиваме. Нещо повече, успяваме и да подкрепяме и осигуряваме семейството или близките си. Допаминът може да ни помогне да завършим колеж, да станем лекари или да работим неуморно, за да реализираме представата си за бъдещето.

Но често забравяме, че допаминът е силно, силно пристрастяващ. Той може да подкерпя и поведение, което ни вреди. Кокаинът, никотинът, алкохолът и хазартът повишават нивата на допамин. Чувството може да бъде опияняващо.

Като изключим химическите ефекти, пристрастяването към всяко от изброените неща, е пристрастяване към допамина. Единствената разлика е в самото поведение, което води до следващата голяма доза допамин.

Към списъка с неща, които превземат допаминовата ни система за награди, можем да добавим социалните мрежи. Размяната на съобщения, имейли, броят лайкове, които събираме, звънчето на алармата, вибрацията или присветването на телефона, които ни казват „Имаш поща” – чувството е страхотно. И така трябва.

Свързали сме мисълта „О, нещо ново за мен!”, която предизвиква отделянето на допамин, с получаването на имейл или нов лайк. Да, вярно е, че тези съобщения са дразнещи, но ние живеем за звъна, за вибрацията или присветването, които ни казват, че има нещо. Някои са стигнали дотам телефонът да бъде постоянно в ръцете им, да го поглеждат често и да натискат „презареждане”, независимо, че няма нищо ново. Дайте ни допамин!

Известно е, че ако със събуждането сутрин първото нещо, което човек иска, е алкохол, може би страда от алкохолизъм. Ако се събуждате сутрин и първо посягате към телефона, за да си проверите пощата или да прочетете социалните мрежи, е възможно да сте пристрастени. В стремежа си да получим дозата химическо удоволствие, повтаряме действията, които ни доставя тя.

При алкохола и хазарта го осъзнаваме. Когато сме влюбени в устройствата и социалните мрежи, не сме толкова наясно с пристрастяващите им свойства.

В организация, движена от постиженията, в която допаминът е основно средство за награда – „достигни целта, вземи парите” – както при хазарта, може да се пристрастим към постигането на числата. Единственият въпрос е безопасни ли са тези наши модерни пристрастявания, има ли неочаквани странични ефекти, които ни вредят?

Заради допамина обичаме да пазаруваме или да колекционираме неща. Макар и да няма разумна полза от хобитата ни, те ни носят радост, защото удовлетворяват праисторическото ни желание за събирачество. Ако се пристрастим и не можем да спрем, както при всяко допаминово пристрастяване, независимо колко добро е чувството, то често идва със съответната цена. Влагаме повече време и пари, отколкото е разумно, и понякога жертваме връзките си само и само за да получим още една доза.

Постиженията може и да бъдат движени от допамина. Но чувството за удовлетворение, дълготрайното усещане за щастие и лоялност са свръзвани с другите. Може и да не си спомняме някоя от целите, която сме постигнали преди десет години, но винаги ще помним приятелствата, които сме създали по пътя.

Добрата новина е, че имаме и химически стимули, които ни награждават с полжителни чувства, когато действаме по начин, който ни носи доверието, любовта и лоялността на околните. За да изпитаме тези чувства, е достатъчно да дадем малко от себе си. Много е практично, защото, както знаем, ще постигнем повече заедно, работейки с хора, на които се доверяваме, отколкото сами.

Ендорфините и допаминът работят заедно, за да гарантират оцеляването ни под формата на храна и подслон. Неслучайно казваме, че се нуждаем от работата си, за да „оцелеем”. Наистина се чувстваме така. Без ендорфините, които ни дават тлсъка, за да вървим напред, нямаше да продължаваме в трудни моменти, когато сме изтощени до краен предел.

Допаминът ни дава химическия прилив на енергия, когато сме завършили нещо и ни кара да искаме да го направим отново и отново. Точно това е необходимо, за да намираме неща, да строим други неща и да се справяме със задачи.

Но е трудно да правим всичко сами, особено големите неща. Заедно е по-лесно.

из „Лидерите винаги обядват последни“, Саймън Синек