.
ЗАКЛЮЧЕНА ДУША
Стои една старинна кула край морето
през тъмни вечери и утрини прозрачни –
и там ридай заключена душата и сърцето
сред хладните стени и сводовете мрачни.
А светло е, и греят вън пространства необятни,
но зная аз, че няма кой вратата да отвори,
защото бог захвърли ключовете златни
на тъмното море сред водните простори.
2
Аз нямам дом, където бездомен да почина,
ни пролетни градини в предутринна роса –
и аз съм като странник без подслон и родина,
и страдам под покрова на всички небеса.
И страдам до умора, че ти си вечно с мене
и тровиш всяка мисъл, и тровиш всеки блен,
ти – сянка неразделна, невяра и съмнение,
ти – вечната загадка на всеки минал ден.
3
Небето пак очи за сън притвори:
звезди и нощ, и скръб, и самота…
И викнал бих, но кой ще ми отвори,
но кой ще чуй от мъртвите в света?
И викнал бих, но страшно ми е мене,
че тъмната пустиня няма слух.
А по-добре е в жажда и съмнение
да чезна тъй безропотен и глух.
4
И ти недей дохожда, царице непозната,
ти – мълния и пролет, горение и плам:
под тихото смирение на късната позлата
аз искам да живея безропотен и сам.
И ти недей дохожда сред сънните покои:
аз искам да живея с притворени очи
и мирно да сънувам желанията свои
под златното сияние на късните лъчи.
5
В предсмъртен сън люлее се зората,
безшумен здрач излеко вей и пада.
Аз болен съм и сещам си душата –
и сещам я без въздух и прохлада.
И пролет мене нивга не полъхна,
че в тежък сън нерадости сънувах.
Но, боже, ах, да можех да заглъхна,
и никого, и нищо да не чувах!
6
Денят ме отминава със сълзи на очите,
замислен и печален, в предчувствия и страх
че тъмен бог отново разсипва над горите
на тъмни теменуги загадъчния прах.
Денят ще свечерее. Над мене ще се стъмни,
че морна нощ ще спусне разгърнато крило
и мисли безотрадни, мъчителни и тъмни,
отново ще набръчкат набръчкано чело.
И плахо ще погледна на запада в мъглата,
и горко ще заплача завинаги пленен,
че нейде надалеко умряла е зората,
а може би със нея най-хубавият ден.
Денят ме отминава със сълзи на очите,
замислен и печален, в предчувствия и страх
че тъмен бог отново разсипва над горите
на тъмни теменуги загадъчния прах.
7
Досаден гнет и непритворна жажда
обсажда мойте химни и моления –
и сякаш в мен умира и се ражда
плачът на много, много поколения.
И аз горя, и гасна, и живея,
като затворен рицар в неизбежност –
и плача смъртно, плача и се смея –
и моят смях е пълен с безнадеждност.
Издигна ли се – земна скръб ме трови,
а морен взор сълзите не задържа –
и аз усещам някакви окови,
които сякаш няма да развържа.
8
Когато здрач прибули теменугите
и твоят ден за скърби свечери,
ти затвори душата си за другите
и в себе си утеха намери!
И в бездната на тъмните страдания
разпъвай свойта мъка и плачи!
Но в шумний хор на людските ридания
ти своята нерадост премълчи!
Христо Ясенов издава единствената си стихосбирка „Рицарски замък“ през 1921 като №1 на замислената от Гео Милев библиотека „Книги за малцина“. Повечето от стиховете, влезли в 12-те цикъла на стихосбирката са писани през 1909 – 1912 и с малки текстологични различия голяма част от тях са публикувани в периодичния печат до 1919.
Стихосбирката се вписва в символистичната традиция в българската литература, като в някои цикли, като „Пан“, „Ведрина“ е силно неоромантичното влияние. Изследователите на „Рицарски замък“ намират връзка с поезията на Константин Балмонт, Александър Блок, Вячеслав Иванов, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов.
С ангажирането на Христо Ясенов с БКП след Първата световна война поетическото му творчество рязко намалява. Известни са и двадесетина картини от Христо Ясенов, предимно портрети, сред които и портрет на Антон Страшимиров, но повечето изчезват по времето на комунистическата власт.
След атентата в църквата „Св. Неделя“ в София, на 22 април 1925 г. Ясенов е арестуван. Първоначално е отведен в училище „Фотинов“, по-късно е преместен в Дирекция на полицията. Обявен е за безследно изчезнал.