.

Ние жадуваме за интимност, но я приемаме като отрова, когато ни бъде дадена. От малки се учим да избягваме близостта: „Никога не се разкривай“ – ни учат… „Наистина ли искаш нечии мръсни, захабени пръсти да ровичкат съкровените фибри на душат ти? Никога не вземай бонбон от непознат. Даже и от приятели. Свий кесийката с карамели, когато никой не те вижда, но не приемай, никога не приемай от другите… Нима искаш да си задължен на някого? А най-важното – забрави за грижата, забрави завинаги. Защото загрижеността и симпатията ще те накарат да пуснеш моста на твоя замък и да се измъкнеш от бронята си… нима искаш всеки минувач да знае какво меко коремче имаш всъщност?“

Баща ми казваше – ако си си наумил да ядеш диня, яж диня.

Трябва да се присмиваш на това, което те мъчи, иначе няма да запазиш равновесие и светът ще те побърка.

Няма да станеш истински силен, докато не се научиш да виждаш смешната страна на нещата.

А щом си изгубиш смеха, значи си изгубил опорната си точка.

Няма никаква истинна сила, има само различни степени на слабостта…

Ако са ти скрити очите, не може да се разбере много-много какъв си.

Ако някой иска да те притисне, най-силно ще го ядосаш, като дадеш вид, че той изобщо не те притеснява.

Ако не се пазиш, хората ще те оседлаят. Ще правиш това, което искат или пък обратно – ще станеш инатлив като магаре и ще им правиш напук.

Човекът е готов да се разграничи от всичко, което го заплашва със самота – даже от самия себе си.

Самотата усилва усещането, че си ненужен.

Трудно е да се говори с човек, когото отдавна не си виждал, но и да мълчиш с него не е лесно. Особено трудно е когато имаш много да му кажеш и нямаш ни най-малка представа как да го направиш.

Винаги има по-надеждно убежище, врата, която не може да бъде разбита по никакъв начин, последна и непристъпна твърд, която не може да бъде превзета с никакъв щурм. Могат да ти отнемат гласа, името, даже живота, но тази крепост може да се предаде само сама. И да се предадеш заради каквото и да е, свързано с любовта – означава да дадеш любов.

Хората мислят, че любовта е емоция. Любовта е здрав разум.

Който разваля строя, чува друг барабан.

Вина. Страх. Срам. Чувство за малоценност. Още в ранната си възраст открих, че съм – меко казано, различен. Тази дума е по-правилна, по-обща от другата. Аз си позволявах някои деяния, които нашето общество счита за срамни. И се разболях. Но не заради деянията си, о не, а заради усещането, че огромният безпощаден показалец на обществото е насочен към мен и милионите скандират гръмогласно: „Срамота! Срамота! Срамота!”. Ето така действа обществото спрямо онзи, който е различен.

Ти каза „не“. За много хора дори само това е достатъчно, за да го сметнат за оскърбление.

Хората излизат от кожата си, а в един прекрасен ден не могат да се върнат обратно.

Докато не опитам, никой не може да ми докаже, че не мога.

Хайде сега избирай – или се напъни и гледай какво изплува от мъглата, или се отпусни и потъни в нея.

И всеки път, когато долепяше устни до бутилката, не той пиеше от нея – тя изсмукваше живота от него.

Щетата, нанесена отвън, можеш да преживееш, даже ако тя те убие. Но нанесената отвътре вреда те убива, даже ако продължиш да живееш.

Човек отначало трябва да осъзнае възможността си за избор – за да се наслаждава на направения избор… Човек трябва да се научи да съжителства с другите хора преди да се научи са съжителства със себе си.

Рано или късно всеки от нас трябва да загуби. С това нищо не може да се направи.

Човекът не е сигурен в нищо друго, освен в способността си да се провали. Това е най-дълбоко вкоренената вяра в нас.

Нуждата от мистерия е по-голяма от нуждата от отговор.

Вземи каквото можеш и остави останалото да мине покрай теб.

И най-тъпите мисли няма да оставят дори драскотина на задника ти.

Колкото си по-луд, толкова повече власт можеш да имаш.

Във всяка ситуация ще има повече глупави отколкото умни хора. Ние не сме много.

Какво друго е обществото ни, ако не една лудница. Какво друго е тази лудница, ако не един модел на нашето обществото!

Всички тук сме зайци на различни възрасти и в различни степени, които скок-подскок, бродят из нашия Дисниев свят. Да не ме разбереш погрешно, ние сме тук не защото сме зайци – такива бихме били навсякъде – ние сме тук, защото не можем да се приспособим към нашето състояние на зайци.

Кен Киси е един от основополагащите автори в американската литература на 20 век. 

Авторът се ражда на 17 септември 1935 г. За 66-годишния си земен път той остави след себе си и книги, които вълнуват и днес – „Полет над кукувиче гнездо“, „Понякога велика идея“, „Песента на моряка“, „Съдбовен кръг“, „Седем молитви на баба Уитър“…

„Полетът“ придобива още по-голяма слава илед екранизацията му от 1975 г., в която главната роля изпълнява Джак Никълсън. Филмът печели 5 награди „Оскар”.