.

Според психоаналитика Джеймс Холис човешката душа не е едно-единствено, единно или обединено нещо, както егото би искало да вярва. Тя е различна, многообразна и раздвоена… винаги раздвоена.

Онези хора, които не разглеждат последствията на разделената човешка душа, ще си останат несъзнаващи и затова са опасни за себе си и другите.

Читателите на д-р Холис го познават като проникновен мислител с дълбоки и изкусни прозрения за вътрешното развитие на човека.

Той използва умело поетични извадки и примери от собствената си практика – като иглотерапевт на човешката душа, който знае къде да забие иглите си, за да излекува. 

Психиката ни често използва депресията, за да ни привлече вниманието и да ни покаже, че някъде дълбоко в нас лежи лъжа.

Тези ужасни врани — депресия, отчаяние и усещане за ненужност — ще са винаги някъде наоколо, под прозореца ни. Без значение колко много искаме да се избавим от тях. Те ще се връщат при нас отново и отново, а тяхното пресипнало гракане ще прекъсне задрямалото ни отрицание. Нека мислим за тях като постоянно като напомняне за стояща пред нас задача. Защото дори тогава, когато чуваме тяхното гракане, шума на крилата им, дори и тогава запазваме свободата си на избор.

Където съществува отрицание, има гнойна рана.

Пред нас е трудният избор: тревога или депресия. Преследвайки зова на душата и правейки крачка напред, можем да изпитаме силна и остра тревога. Ако се откажем да направим тази крачка и подтиснем душевния порив – ще изпитаме депресия. В такава сложна ситуация е по-добре да изберем тревогата, защото този избор в крайна сметка е поне път, водещ към личностно развитие, докато депресията е задънена улица и житейска неудача.

Вината ни привързва към миналото, а тревогата към бъдещето.

Болшинството от нас са възпитани така, че да бъдем добри, а не истински; приспособяващи се, а не надеждни; адаптивни, а не уверени в себе си.

Изборът никога не се прави между добро и зло, бяло и черно, избира се винаги един от оттенъците на сивото.

Когато нашите действия са правилни, ние усещаме приток на енергия.

В края на своя живот Фройд отпусна ръце, казвайки, че при целия си интерес към своя метод на психоанализа и интерпретация, той е достигнал до извода, че това, което лекува е любовта.

Търсенето на любов е заменило търсенето на Бога.

Странен парадокс на нашия адаптивен живот е в това, че веднъж придобита, защитата скоро става наша тъмница, в която живеем по своя воля.

Да потискате всичко естествено в себе си означава, че рано или късно там ще израснат чудовища.

Скуката е създала повече играчи на хазарт, отколкото алчността, повече пиещи, отколкото жаждата, и, навярно, толкова самоубийства, колкото и отчаянието.

Съхранението и възпроизвеждането на ценности само по себе си не се явява добродетел.

Да живееш със страст е единственият начин да заобичаш живота.

Според древните религията е нужна на тези, които се боят да се окажат в ада; духовността за тези, които вече са били там.

Най-доброто лекарство за самотата се явява уединението.

Човекът, усещащ самота, изпитва уникалното преживяване за странстване и заедно с това той осъзнава вътрешната си същност, с която може да започне диалог. Благодарение на този диалог започва индивидуационният процес. И колко трагично изглежда отказът от тази възможност за личностно израстване! Човекът става личност, ако постоянно пристъпва към такъв диалог и постоянно осъзнава изследвайки анатомията и теологията на своята душа.

Ако успешно преодолеем тревогата от самотата, пред нас се откриват нови хоризонти и в крайна сметка се научаваме да живеем независимо от другите.

В стремежа си да избегнем житейския си път, като го прехвърлим на друг, предавайки се на страха от самотата, ние не само разрушаваме уникалния смисъл на живота си, който на всяка цена искаме да постигнем, но и обременяваме друг човек, на когото сме се обяснили в любов.

В крайна сметка от мъчениците не се получават нито добри майки, нито добри спътници.

Детето, казало, че всъщност кралят е гол, никога не е получило социално одобрение.

Изграждането на зряла личност пряко зависи от това, в каква степен човек е готов да носи отговорност за избора си, да престане на обвинява околните или да очаква от тях избавление, а също така и да признае болката, свързана с неговата самота, независимо от приноса си във формирането на социалните роли и укрепването на социалните отношения.

Без работа животът загнива, но когато в работата няма душа, животът се задъхва и умира.

За разлика от трагическото или комичното усещане за живота, чувството за ирония не може да лекува. Ироничното съзнание може да види „трагичните грешки“, да разбере техните последствия, но то никога не може нито да ги изкупи, нито да ги избегне.

Това, което не е изстрадано, не е осъзнато и не е интегрирано, се предава на следващото поколение.

Невъзможно е да постигнеш по-високо ниво на отношения с другите, отколкото нивото на отношенията сам със себе си.

Без да чувстваме родителско одобрение, ние не можем да заобичаме себе си.

Целта на живота не е щастието, а смисълът.

Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в Телеграм: