.

Германският психиатър и философ екзистенциалист Карл Ясперс, последовател на Ницше и Киркегор, оказва огромно влияние върху модерните теология, психиатрия и философия.

„Ние – казва Ясперс – създаваме себе си извън сковаващите форми на обективното природно и обществено знание.“

Намираме себе си в насочеността си към трансцендентното, – към бога, където нашата екзистенция единствено намира приют и осмисляне.

Според Ясперс човек се докосва до същността си само в гранични ситуации – когато е изправен пред смъртна опасност – в тези моменти човек се отвръща от отчуждената нереалност на света.

Нещастието на човешката екзистенция започва, когато постигнатото от научното познание се обяви за самото битие, а всичко, което е непостижимо от научното познание се счита за несъществуващо.

Интелигентността, преди всичко, е аристократизъм на духа.

Уникалността не означава просто да си различен. Уникалността е духовност.

Човек се намира там, където е в момента, благодарение на делата, които е направил.

Миналото е в нашата памет откъслечно, бъдещето е тъмно. Само настоящето би могло да е озарено от сияние. Та нали ние сме напълно в него. И въпреки това точно то се оказва непроницаемо, защото то би било ясно само при пълно познание за миналото, което му служи като основа, и за бъдещето, спотаило се в него.

Личността, която съгражда от себе си всеки човек, косвено променя всички останали хора. Така човечеството като цяло прави скок.

Какво да стане със света решава по парадоксален начин всеки от нас в зависимост от това какво решение ще вземе за себе си в континиума на своите действия.

Онова, което се случва в голямото, има основата си в най-малкото. Духът на цялото израства от онова, което върши всеки отделен човек. Възгледите на световно-историческото цяло се превръщат в измама относно възможностите на отделния, ако му внушават, че той не може да промени нищо в тях; че колкото малко значение има гласът му, когато гласуват милиони, толкова малко е и значението на живота му за цялото. Това осакатяване предоставя човека на насилничеството на деспотични малцинства.

Ако отделният човек няма съзнанието, че нещата зависят тъкмо от него и ако той не дейтсва така, сякаш основните закони на неговото действие трябва да бъдат основните закони на един свят, който все още предстои да бъде изграден, тогава е изгубена свободата на всички. Затова задачата пред всеки отделен човек е да не се подвежда нито по догмата на някаква социологическа, психологическа, расистка необходимост, нито по бъркотията на живота.

Най-дълбоките противоречия между хората са обусловени от разбирането за свобода.

Свободата е преодоляване на произвола. Защото свободата съвпада с необходимостта на истинното. Когато съм свободен, аз не пожелавам, защото така искам, а понеже съм бил убеден в правилността. Затова претенцията на свободата е да действа не по произвол, не от сляпа подчиненост и не поради външна принуда, а от собствена увереност, от разбиране. Оттам идва претенцията сам да узнаваш, актуално да осъществяваш, да искаш, изхождайки от собствено начало чрез дирене на котвата, спусната в началото на всички неща.

Но аз леко се заблуждавам. Чистото мнение още не е разбиране. Произволът бива отново издигнат под формата на претенцията да искаш да имаш свое собствено мнение, изхождайки от предпоставката, че всяко мнение има своето право, защото някой го подържа. Постигането на разбиране, свободата изисква преодоляване на чистото мнение. Това преодоляване се случва посредством обвързаността, която си възлагаме във връзката си с другите. Свободата осъществява себе си само в общност. Аз мога да бъда свободен само в мярата, в която са свободни другите.

Границите раждат моята личност. Ако моята свобода не е изправена пред каквито и да било граници, аз ще се превърна в нищо. Благодарение на ограниченията, аз се оттеглям от забравата и навлизам в съществуванието.

Ние сме свободни не благодарение на себе си. Нашата свобода е дарена, макар че ние не знаем откъде. Ние сме се оказали на света не благодарение на самите себе си. Тъй като, не самите ние сме създали себе си и нашата свобода съществува не благодарение на нас, но е дарена… Откъде? Очевидно, не от света.

В моята свобода аз не съм поради самия себе си, аз съм получил себе си в дар, защото спокойно мога да липсвам на себе си и не мога да бъда принуден да бъда свободен.

Колкото повече човек е истински свободен, толкова по-уверен е в Бога. … Ние, хората, никога не сме достатъчни сами на себе си. … Отнесеността на човека към Бога не е природна даденост. Понеже тя съществува само в едно със свободата, тя се изяснява на всеки отделен човек, когато направи скока от елементарното витално утвърждаване на своя живот към самия себе си…

Ако Бог би се изправил пред нас в цялото Си величие, то ние бихме се превърнали в послушни марионетки и не бихме останали свободни, каквито Бог ни желае.

Чрез свободното, често преценяващо самовъзприятие, в самообвинението и самоодобрението индиректно, но никога окончателно и винаги двусмислено, човек намира присъдата на Бога.

Най-убедителната прогноза дава този, който притежава дълбоки познания за настоящето, основани на неговия собствен живот.

Хората не са само материал и поради това не подлежат на преобразуване в машинни части или в питомни животни. Масите никога не са само маса, а всеки в тях е един отделен, един човек, той самият. Срещу това застава презрението към човеците с унищожителното убеждение, че човекът не може да бъда свободен.

Библията познава едно единствено начало за всички хора. Всеки, който е човек, трябва да бъде припознаван като човек.

Абсолютната истина, а с това и свободата, никога не е постигната, истината е напът. Ние не живеем във вечността на съвършеното съзвучие на душите, а във времето, което означава – в постоянно несъвършеното „трябва-да ставам-друг“.

Знанието те прави свободен. От гледна точка на мисленето, решаваща е не външната свобода, която дава господство на знанието над природните сили в ограничени зони. Решаваща е вътрешната свобода. Тя се съдържа още в това, че аз, накъдето и да насоча погледа си, вече не съм само зависим от някой друг. Но тя има завършеността си едва в изпълненото с любов единение с действителността. То е целта на знанието.

Смъртта предстои на всеки. Но ние не знаем, кога именно, и живеем така сякаш няма да дойде.

Моментът е единствената реалност.