.
Удобната лъжа, синко, е любимата човешка игра.
Удобната лъжа, която ни дава „кривото“ право да съдим без да знаем истината.
И без да искаме да я узнаваме никога.
Защото иначе ще бъдем лишени от лукса някой друг извън нас да е виновен.
Защото иначе ще се наложи да се извиним.
На себе си първо.
И на другите, ако съберем смелост.
Удобната лъжа, зад която още по-удобно се настаняваме, дори знаейки истината, е малкият свят на страхливия.
А страхливият има нужда от демони.
И ги търси яростно.
И задължително ги намира извън себе си, за да не чува онази честна камбана, която звъни у всеки един от нас по рождение.
Наричаме я съвест.
Малкият свят на голямата удобна лъжа.
Но от мен да запомниш – никоя лъжа не тича по-бързо от истината.
Немой, синко, да даваш огледало на човек, дека си е турнал чуждо лице. Ни себе си ке види, оти очи за себе си он веке нема, ни ке разбере кое е лъжа и кое истина.
На таков само викай „Наздраве“. Ма го остави сам да си сипва.
Слеп да е, ма жив.
Пиян да е, ма жив.
Дорде го държи Господ жив, значи не му е строшил огледалото. Ма ке требе да си го найде сам.
Из „Живот в скалите“