Сборникът с къси разкази “Лукиана”, ИК “Труд” на д-р Десислава Каменова има значителен брой почитатели сред любителите на стойностната българска литература. Според автора на предговора Мирослав Мичев той е малка книжка за дълго четене, а според Теодора Абрашева е малка книжка за големите неща в живота. Критиката я определя като книжка – бижу.
Тъгата й нямаше мярка. Сякаш имаше да изорава безкрайна нива.
Очите й не виждаха ясно.
Лицето й сияеше винаги, освен във вечерите, в които си мислеше за онази улица – „Обичам те”.
Винаги се връщаше там. Винаги, когато се страхуваше, че ще го загуби.
Той никога нямаше да се върне. В онзи ден никой не се сещаше.
Нямаше да има паметник или плоча, която да й напомня. Когато сме живи, или сме полезни, или пречим.
Тя разбра тази шега на съдбата. В онзи миг осъзна, че е обречена да бъде на тази улица, без да може да го каже на глас.
Има моменти, в които дълбоко в себе си знаеш, че нещо никога няма да се случи и това те кара да останеш заложник на копнежа – докато си жив.
Вроденият й мързел, интелигентността, силата й, в съчетание с буден ум и непримирим дух, нямаше да родят деца.
Нямаше да срещнат моментите на отегчение, безразличие и усещане за безнаказаност.
Винаги щяха да се гледат в очите, но от хиляди километри, от реалното и нереалното, от земното и подземното, имаше ли някакво значение?
Щяха да се взират в очите на непознати и да се усмихват с носталгия.
Нечии деца щяха да им напомнят за неродените деца на любовта им. Летищата щяха да бъдат храмовете на първата им емоция.
Никое човешко същество нямаше да може да се докосне до усещането за уникалност на другия. Винаги щеше да се усеща.
Тихите стъпки в пясъка и снега щяха да напомнят за един скитник и една, очакваща на прага някого жена.
Есенните листа щяха да бъдат цвета на роклята й, а топлината на есента – огънят в камината му.
Музиката щеше да звучи сутрин по радиото и само една песен щеше да носи носталгия по непостроения дом.
Уютът на душата им щеше да кани на гости мириса от първата среща.
Така и нямаше да намери сили да застане очи в очи с тъгата си.
Бягството я застигаше на първата крачка и винаги имаше улица „Обичам те”.
Ние сами строим някои улици и булеварди, а имената им се определят от една случайна среща.
снимки: Виолета Апостолова
