.
Изключително съдържателна и интересна книга, каквито твърде рядко се срещат.
Десет години след публикуването ѝ нейните възторжени почитатели и яростни отрицатели продължават ожесточено да спорят – във всеки случай не е оставила никого равнодушен.
Защото предлага нови възможни решения на най-големите загадки на човешкия живот и хипотези, които са по-разтърсващи, отколкото дори най-драматичните сцени в романите на Достоевски.
Те не биха имали тази значимост, ако зад тях не стоеше авторитетът на двама изключително уважавани учени, създали холографската идея – физикът от Лондонския университет Дейвид Бом и неврофизиологът от Станфордския университет Карл Прибрам.
Според тях вселената е просто своего рода гигантска холограма, великолепно разработена до най-малките подробности илюзия, а ние самите сме също такива миниатюрни холограми, измъчвани от смехотворни страсти и амбиции призрачни образи, прожектирани от космическа киномашина.
Въз основа на този модел авторът предлага действително смайващи обяснения на редица отдавна известни, но все още необяснени и затова причислявани към сферата на паранормалното феномени като осъзнатите сънища, стигмите, инедията, чудотворните изцеления, синхроничностите, извънтелесните пътешествия, преживяванията на прага на смъртта и др.
Книгата със сигурност ще промени из основи светогледа на онези, които осмислят написаното в нея, а авторът се е постарал да ги облекчи, като е напрегнал целия си несъмнен литературен талант и е успял да представи максимално достъпно и разбираемо иначе сложната материя.
Майкъл Коулман Толбот (1953–1992) е автор на няколко книги, очертаващи паралели между древния мистицизъм и квантовата механика, представяйки теоретичен модел на реалността, който подсказва, че физическата вселена е подобна на холограма.
Неговите заключения са базирани на изследвания и заключения на Дейвид Бом и Карл Х. Прибрам.
Откъс
Синхроничността – цепнатина в тъканта на реалността
Синхроничностите са съвпадения, които са така необичайни и толкова значими, че едва ли могат да бъдат приписани на случайността.
Всеки от нас е преживял синхроничност в някакъв момент от своя живот, например когато научим странна нова дума и след това я чуваме по новините няколко часа по-късно или когато размишляваме по някаква тъмна и неясна тема и след това забележим други хора да говорят по нея.
Има обаче и друг вид синхроничност, която е забележителна не само поради нейната невероятност, но и заради очевидната връзка на събитията, които протичат дълбоко в човешката психика.
Класическият пример е историята със скарабея на Юнг.
Юнг лекува една жена, чийто твърдо рационален подход към живота я затруднява да извлече полза от лечението.
След поредица обезсърчаващи сеанси жената разказва на Юнг сън, в който участва един бръмбар скарабей. Юнг знае, че в египетската митология скарабеят символизира прераждане и се учудва дали подсъзнанието на жената не показва символически, че тя претърпява някакъв вид психологическо прераждане.
В момента, в който ѝ разказва това, нещо почуква по прозореца и той вдига очи, за да види един златистозелен скарабей от другата страна на стъклото (това е единственият случай, когато скарабей се появява на прозореца на Юнг).
Той отваря прозореца и пуска скарабея да лети из стаята, когато представя своята интерпретация на съня. Жената била толкова слисана, че смекчава своята рационалност и от този момент нейната отзивчивост към лечението се подобрява.
Юнг се натъква на много такива значими съвпадения по време на своята психотерапевтична работа и отбелязва, че те почти винаги съпровождат периоди на емоционална интензивност и трансформация: фундаментални промени във вярата, неочаквани и нови прозрения, смърт, раждане, дори професионални промени.
Той забелязва, че те достигат върха си, когато новото разбиране или прозрение се появи на повърхността на съзнанието на пациента.
Тъй като подобни случаи са впечатляващи, Юнг се убеждава, че такива синхроничности не са случайни произшествия, а са факт, свързан с психологическите процеси в индивидите, които ги преживяват.
Тъй като той не може да разбере как нещо, което се случва дълбоко в психиката, може да причини събития или серия събития във физическия свят, най-малкото в класическия смисъл, той предполага, че някакъв нов принцип трябва да бъде включен, един акаузален свързващ принцип, досега неизвестен за науката.
Когато Юнг издига за пръв път тази идея, повечето физици не я приемат на сериозно (въпреки че един изтъкнат за времето си физик, Волфганг Паули, намира идеята за достатъчно значима, тъй че става съавтор на Юнг за една книга по темата, озаглавена Интерпретация на природата и душата).
Друг физик, който приема синхроничността сериозно, е Ф. Дейвид Пийт. Пийт смята, че синхрониите от Юнгов тип са не само реални, но предлагат още едно доказателство за неявния ред.
Както видяхме, според Бом очевидната отделеност на съзнанието и материята е една илюзия, творение на човешкия ум, което се появява само след като и двете се разбулят в проявения свят на обекти и последователно протичащо време.
Ако няма разделение между ум и материя в неявния ред, основата, от която всички неща възникват, тогава не е необичайно да очакваме, че реалността може също да бъде пронизана от следи на тази дълбока свързаност. Пийт смята, че синхроничностите следователно са „цепнатини“ в тъканта на реалността, краткотрайни процепи, които ни позволяват да хвърлим бегъл – поглед към необхватния и единен ред, който стои в основата на всичко в природата.
Казано по друг начин, Пийт мисли, че синхроничностите разкриват отсъствието на разделение между физическия свят и нашата вътрешна психическа реалност.
По такъв начин относителната рядкост на синхронистични преживявания в нашия живот показва не само степента, в която ние сами се фрагментираме от общото поле на съзнанието, но също степента, в която се самоизолираме от безкрайния и удивителен потенциал на по-дълбоките редове на ума и реалността.
Според Пийт когато ние преживяваме една синхроничност, това, което реално изпитваме, „е човешкият ум, действащ за момент в своя истински ред и разпростиращ се навсякъде в обществото и природата, движещ се през редове на увеличаваща се изтънченост, достигащ източника на ума и материята в самата творческа способност“.
Това е една смайваща идея. Действително всички наши обусловени от здравия разум предразсъдъци за света са основани върху предпоставката, че субективната и обективната реалност са твърде много разделени. Затова синхроничностите изглеждат толкова объркващи и непонятни за нас.
Но ако в края на краищата няма разделение между физическия свят и нашите вътрешни психически процеси, тогава трябва да сме готови да променим нещо повече от нашето обичайно разбиране на вселената, защото подразбиращите се следствия са зашеметяващи.
Едно подразбиращо се следствие е, че обективната реалност е в по-голяма степен подобна на сън, отколкото ние някога сме – подозирали.
Да си представим например, че сънуваме как си седим на маса и вечеряме с нашия шеф и съпругата му. Както знаете от опит, всички различни опорни точки на съня – масата, столовете, чиниите, солничките и пиперничките – изглеждат като отделни обекти.
Да си представим също, че вие преживявате една синхроничност в съня; може би са ви сервирали някое особено отблъскващо ястие и когато вие попитате сервитьора какво е това, той ви казва, че името на ястието е „Вашият шеф“.
Като осъзнавате, че противността на ястието издава вашите истински чувства към шефа ви, вие сте смутен и се чудите как един аспект на вашия „вътрешен“ Аз успява да разкрие „външната“ реалност на сцената, която сънувате.
Разбира се, щом се пробудите, вие ще разберете, че синхроничността изобщо не е толкова странна, защото реално няма разграничение между вашия „вътрешен“ Аз и „външната“ реалност на съня.
По същия начин вие разбирате, че очевидната разделеност на различните обекти в съня е също илюзия, защото всичко се създава от един по-дълбок и по-фундаментален ред – неразрушимата цялост на вашето собствено подсъзнание.
Ако няма разделение между умствения и физическия свят, същите качества са в сила и за обективната реалност. Според Пийт това не означава, че материалната вселена е една илюзия, защото и неизявеното, и проявеното играят роля в създаването на реалността.
Нито пък означава, че се губи индивидуалността, не повече отколкото образът на една роза се изгубва, когато тя се запише върху холографска плака. Това просто означава, че ние отново сме като водовъртежи в река, уникални, но неотделими от потока на природата.
Или както Пийт се изразява: „Азът живее само като един аспект на по-финото движение, което включва реда на цялото съзнание.“
И така ние описахме пълен кръг – от откритието, че съзнанието съдържа целостта на обективната реалност – цялостната история на биологичния живот върху планетата, световните религии и митологии и динамиката, както на кръвните клетки, така и на звездите – до откритието, че материалната вселена може също да съдържа вътре в своята основа и вътък най-съкровените процеси на съзнанието.
Такава е природата на дълбоката свързаност между всички неща в една холографска вселена.