.
ПОКАЗНО МЪЧЕНИЧЕСТВО
Грешната представа за отговорността и вината позволява на хората да прехвърлят отговорността за решаването на проблемите си на други.
Способността да смекчим отговорността си, като вменим вина другиму, дава на хората временно удовлетворение и чувство на морална справедливост.
За съжаление един от страничните ефекти на интернет и социалните мрежи е фактът, че сега вече е неизмеримо по-лесно да се прехвърли отговорност – дори и за най-незначителното нарушение – на друга група хора или личност.
Този вид публична игра на обвинения и засрамване вече всъщност става популярна, в някои кръгове даже я вземат за „готина“.
Публичното споделяне на „несправедливости“ предизвиква далеч по-голямо внимание и емоционални реакции, отколкото много други събития в социалните мрежи, като по този начин ощастливява хора, които си внушават, че са непрекъснато виктимизирани, и ги дарява с все по-голямо внимание и съчувствие.
Това всъщност може би е първото явление в историята на човечеството, което кара всички демографски групи да се почувстват заедно несправедливо онеправдани.
И всички се радват на висотата на моралното възмущение, което върви с това усещане.
В момента всеки, който е засегнат от каквото и да било – дали фактът, че някаква книга за расизма се изучава в университета, или елхите са забранени в местния мол, или че данъците са вдигнати с половин процент за инвестиционните фондове, – се чувства едва ли не като репресиран и затова заслужава да е ядосан и да му се обърне известно внимание.
Настоящата медийна среда насърчава и прославя тези реакции, защото в края на краищата това е добре за бизнеса.
Писателят и медиен коментатор Райън Холидей нарича това явление „пopнoграфия на яда“ – вместо да отразяват реални събития и проблеми, на медиите им е по-лесно (и по-изгодно) да търсят нещо леко обидно, да го предложат на широката публика, да съберат гневен отклик и след това да излъчат този отклик отново на хората по начин, който да вбеси друга част от населението.
Това задейства нещо като ехо от простотии, подмятани напред-назад между две въображаеми страни, като през това време отклоняват вниманието от реални социални проблеми.
Нищо чудно, че сме по-поляризирани политически от когато и да било.
Най-големият проблем с показното мъченичество е този, че то отклонява вниманието от реалните мъченици. Това е нещо като лъжливото овчарче.
Колкото повече хора обявяват себе си за жертви поради дребни нарушения, толкова по-трудно става да се види кои всъщност са реалните жертви.
Хората се пристрастяват към това непрекъснато да се правят на засегнати, защото им носи временно удовлетворение.
В края на краищата да бъдеш справедлив и морално превъзхождащ останалите те кара да се чувстваш добре.
Както един карикатурист на политически теми, Тим Крийдър, писа в „Ню Йорк Таймс“:
Гневният отклик е като много други неща, от които се чувстваме добре, но с времето ни изяжда отвътре. А това е по-коварно от повечето пороци, защото ние дори не го осъзнаваме като приятно нещо.
Но сблъсъкът с различни възгледи и хора, които не е задължително да харесваш, е част от това да живееш в демокрация и в свободно общество.
Просто това е цената, която плащаме – би могло дори да се каже, че това е целта на системата.
И изглежда, че все повече и повече хора го забравят.
Трябва много внимателно да подбираме битките си, като в същото време се опитваме да бъдем поне малко съпричастни с така наречения противник.
Към новините и медиите трябва да подхождаме със здравословна доза скептицизъм и да не бързаме да очерняме онези, които не са съгласни с нас.
Трябва да подредим ценности като честност, насърчаване на прозрачността и съмнение така, че да застанат пред такива ценности като нуждата да сме прави, да се чувстваме добре и да отмъщаваме.
Тези „демократични“ ценности се поддържат по-трудно сред непрекъснатия шум на свързания с интернет свят.
Въпреки това трябва да приемем отговорността и да ги насърчаваме.
Бъдещата стабилност на политическата ни система може да зависи от това.
„Тънкото изкуство да не ти пука“
Марк Менсън