.

С времето човек разбира тънката разлика между това да държи ръка и да окове душа.

И разбира, че да е в нечие легло не означава любов.

И започва да разбира, че целувките не са договори.

Подаръците не са обещания.

И човек започва да приема своите провали с вдигната глава и отворени очи.

И се научава да гради всички свои пътища сега, защото утрешните основи са несигурни за планове, а бъдещите обикновено пропадат по средата.

И след време човек научава, че ако е прекалена, дори топлината от слънцето изгаря.

И се научава да посади своя собствена градина.

И да украси своята собствена душа, вместо да чака някой да му донесе цветя.

И човек разбира, че наистина може да издържи, че наистина е силен, че наистина има стойност.

И човек разбира и се научава! И всеки ден се учи!

След време разбираш, че да бъдеш с някой поради това, че ти предлага хубаво бъдеще означава че рано или късно ще искаш да се върнеш към своето минало.

С времето разбираш, че само, който може да те обича с  недостатъците ти без да се опитва да те променя, може да те дари с цялото щастие, за което мечтаеш.

След време ще си даваш сметка, че да се ожениш само, за да не останеш по-назад е сигурен признак, че бракът ти ще е провал.

След време ще си даваш сметка, че да си до някой само, за да не се чувстваш самотен накрая неизбежно ще те накара да искаш да не го виждаш повече.

С времето разбираш, че истинските приятели се броят на пръсти, а който не се бори за тях рано или късно ще се окаже заобиколен от фалшиви приятелства.

След време също разбираш, че думи казани в момент на гняв могат да наранят човек за цял живот.

След време разбираш, че да се извини може всеки, но да прощават могат само тези с голяма душа.

След време си даваш сметка, че който унижава или подиграва което и да е човешко същество рано или късно ще преживее същите унижения или подигравки, умножени многократно.

След време ще се увериш, че макар да си щастлив с тези, които са до теб, безкрайно ще ти липсват онези, които до вчера са били с теб, а днес вече са си отишли.

След време си даваш сметка, че макар да си щастлив с тези, от които  си заобиколен един ден ще плачеш за онези, които си оставил да си отидат.

След време си даваш сметка, че всяко едно преживяване с всеки един човек е неповторимо.

След време разбираш, че да избързваш нещата или да ги насилваш да се случат, накрая ще накарат да станат не така, както си очаквал.

С течение на времето си даваш сметка, че всъщност най-хубаво е  било не бъдещето, а моментът, в който си се намирал! Точно този неповторим миг!

С течение на времето също научаваш, че животът е тук и сега и че е без значение колко планове имаш – не съществува нито утре, нито вчера.

След време разбираш, че да се опитваш да простиш или да молиш за прошка, да казваш че обичаш, да казваш че ти липсва, да казваш че ти е нужен, да казваш че искаш да бъдеш приятел на някой до гроб е късно и вече няма смисъл!

Човек остарява твърде бързо, прекалено бързо и помъдрява прекалено късно!

Точно когато… вече няма време…

Хорхе Луис Борхес е аржентински поет, есеист и майстор на късия разказ, чиито произведения са се превърнали в класика в световната литература на 20-ти век. Роден е на 24 август, 1899 в Буенос Айрес, Аржентина.

Борхес започва литературната си кариера в началото на 20-те години с публикации, близки до сюрреализма. През 1938 година е назначен за първи асистент в общинската библиотека в работническия квартал Мигел Кане.

Натоварен е с каталогизирането на книгите, но сбирката на библиотеката е толкова малка, че му остава много свободно време за писане. Започва творчеството си с поезия, но славата си на световно признат автор дължи на своите кратки разкази и литературни есета.

От 1955 година работи в Националната библиотека, от която е уволнен заради изказвания против Хуан Перон, но при новия режим е назначен за неин директор. Загубва зрението си, когато е едва на 55.

Слепотата се предава в рода му по бащина линия в продължение на шест поколения. Макар и да знае, че този момент ще настъпи, така и никога не научава брайловата азбука, така че остава неспособен да чете. Но продължава да пише, да работи в Националната аржентинска библиотека, да пътува и да изнася серия от лекции в Харвард.

Читатели и писатели не спират да се удивляват на брилянтността в творчеството му.  Произведенията му са уникална колаборация между философия и фантастика и се смятат за началото на характерния за латиноамериканската литература от този период магически реализъм.

Наследство, напълно съответстващо на човек, който „винаги си е представял Рая като библиотека“.