.
От пет сестри Кас беше най-младата и най-красивата. Кас беше най-красивата жена в града. Полуиндианка, с гъвкаво и странно тяло, с тяло змийско и огнено, и с очи, които му отиваха. Беше дух, затворен в лампа, но не можеш да бъде задържан в нея. Косите й бяха черни, дълги и копринени, със свой собствен живот, така както и тялото й.
Кас или имаше прекрасно настроение, или въобще нямаше. Никога не беше равнодушна. Някои я мислеха за луда. Глупаците го мислеха. Глупаците никога нямаше да разберат Кас. Мъжете смятаха, че тя е просто машина за секс и пет пари не даваха дали е смахната или не. А Кас танцуваше, флиртуваше, целуваше мъжете, но щом дойдеше време да го прави с тях, Кас винаги намираше начин да им се изплъзне и да офейка.
Сестрите й я обвиняваха, че съсипва красотата си и че въобще не използва ума си, а Кас имаше и ум, и душа: рисуваше, танцуваше, пееше, правеше някакви малки фигурки от глина, а когато някой носеше в сърцето или в тялото си рана, Кас искрено страдаше за него. Просто умът й беше нещо различно, умът й просто не беше практичен.
Сестрите й я ревнуваха, защото привличаше техните мъже и се сърдеха, че не ги използва достатъчно. Най-често беше добра с по-грозните. От красавците се гнусеше.
„Нямат душа — казваше, — нямат живец вътре. Само дето са направени от съвършени малки ушни извивки и нарисувани нослета… Повърхност и нищо под нея…“ Имаше характер, граничещ с лудостта. Имаше характер, който някои наричаха лудост.
Баща й го бе уморил алкохолът, а майка й бе избягала, оставяйки момичетата сами. Отишли при някакъв роднина, който ги изпратил в манастир, за да се образоват някак си. Манастирът бил тъжно място по-скоро за Кас, отколкото за сестрите й. Момичетата ревнували Кас и Кас ги биела. По цялата й лява ръка имаше следи от бръснач, спомен от две кавги. Имаше и един зараснал белег на лявата буза, който, вместо да намалява красотата й, я подчертаваше още повече.
Срещнах я една вечер в бара Уест Енд, скоро след излизането й от манастира. Понеже беше най-малката от сестрите, излезе последна оттам. Влезе и седна до мен. Бях най-грозният мъж в града и сигурно затова ме избра.
„Едно питие?“ — я попитах.
„Да, може.“
Струва ми се, че не сме говорили нищо особено онази вечер. Ако имаше нещо необикновено, това беше красотата на Кас. Тя ме избра и това е всичко. Никакъв натиск. Обичаше да пие и пи доста. Сервираха й, макар да не изглеждаше пълнолетна. Може би имаше фалшив паспорт, не знам. Но винаги, когато излизаше от тоалетната и идваше да седне до мен, аз се надувах. Беше не само най-красивата жена в града, но и една от най-красивите жени, които бях срещал. Прекарах ръката си около кръста й и я целунах.
„Мислиш ли, че съм хубавица?“ — попита.
„Да, разбира се, но има и нещо друго… нещо повече от това…“
„Всички ме обвиняват, че съм хубавица. Какво ще кажеш, вярно ли е?“
„Хубавица не е точната дума, не с достатъчна за теб.“
Кас отвори чантата си. Помислих, че търси носната си кърпичка. Извади оттам дълга игла за шапки. Преди да успея да я спра, прекара иглата през носа си, малко над ноздрите. Бях ужасен и омерзен. Погледна ме и се усмихна.
„Сега красива ли съм? Не е ли така, момче?“
Издърпах иглата и сложих кърпичката си на раната. Няколко клиенти и барманът я бяха видели. Барманът се приближи към нас.
„Виж какво — каза на Кас, — ако го повториш още веднъж, ще те изхвърля. Тука нямаме нужда от твоите спектакли.“
„А бе приятел, я се еби в гъза.“ — му каза.
„Защо не я оправиш.“ — ми каза барманът.
„Сама ще се оправи.“ — казах.
„Този нос си е мой — каза Кас — и мога да правя с него каквото, по дяволите, ми скимне!“
„Недей — казах, — боли ме.“
„Искаш да кажеш, че теб те боли, когато пъхам игла в собствения си нос?“
„Да, това имам предвид.“
„Добре де, няма да се повтори. Усмихни ми се сега!“
Целуна ме, смеейки се, като държеше кърпичката на носа си. Когато барът затвори, тръгнахме за вкъщи. Имах малко бира, която изпихме, приказвайки. Тогава разбрах, че тя е човек, изпълнен с добрата и нежност. Раздаваше се, без да го разбира. И едновременно се въргаляше в мрака на дивотата и несвързаността. Шизофреничка. Една прекрасна и чувствена шизофреничка. Може би някой мъж или нещо друго щеше завинаги да я унищожи. Не ми се искаше да съм аз.
Легнахме и, след като угасих светлината, Кас ме попита:
„Сега ли искаш или сутринта?“
„Сутринта“ — казах и й обърнах гръб.
Сутринта станах, направих две кафета, сервирах й едното в леглото. Усмихна се.
„Ти си първият мъж, който не пожела да го направим вечерта.“
„О’кей — казах, — никой не е казал, че трябва да го направим непременно.“
„Не, чакай, искам го сега. Само малко да се пооправя.“
Кас влезе в банята. Излезе бързо. Беше съвършена — дългата й черна коса блестеше, очите и устните й блестяха, цялата блестеше. Със спокойни жестове ми показа тялото си и се мушна под чаршафа.
„Ела, любовнико!“
Приближих се.
Приемаше целувките ми с всеотдайност, без да бърза. Ръцете ми потърсиха нейното тяло, погалиха косите й. Влязох. Беше топла и тясна. Започнах да се движа бавно, исках да продължим много. Очите й бяха заковани в моите.
„Как се казваш?“ — попитах.
„Какво, по дяволите, те интересува?“ — попита.
Засмях се и продължих. След това се облече, заведох я пак в бара, но не можах да я забравя. Тъй като по онова време не ходех на работа, спах чак до два часа на обяд, после станах и четох вестник. Бях в банята, когато влезе с едно огромно, като ухо на слон, листо.
Разтвори ми листото.
„Откъде знаеш, че ще съм в банята?“
„Знаех.“
Почти всеки ден Кас идваше, когато бях в банята. Беше по различно време, но тя много рядко бъркаше и винаги ми носеше по едно огромно листо. После се любехме.
Един-два пъти ми се обадиха по телефона през нощта и тичах да платя гаранция, за да я извадя от затвора, където я бяха вкарали за пиянство и неприлично държание.
„Кучета мръсни — казваше, — мислят, че като те черпят по едно питие, ще им легнеш в леглото.“
„Щом приемаш черпенето, сама си търсиш белята.“
„Мислех, че се интересуват от МЕН, а не от тялото ми.“
„Аз се интересувам и от теб, и от тялото ти. Но се съмнявам дали повечето мъже могат да видят в теб нещо повече от едно тяло.“
Заминах от града за шест месеца, поскитах малко и се върнах. Не бях забравил Кас, но имахме няколко караници, пък и ми се щеше да мръдна малко, да попътувам. Когато се върнах, мислех, че е заминала някъде, но след половин час я видях да влиза в бара Уест Енд и да сяда до мен.
„Върна ли се бе, копеле?“
Поръчах й едно питие. Погледнах я. Носеше рокля с висока яка. Никога не я бях виждал облечена така. А под всяко око беше мушнала по една карфица със стъклена глава. Виждаха се само стъклените глави, но там бяха и двете карфици, забити, пъхнати в кожата й.
„Дявол да те вземе, още ли се опитваш да разрушиш красотата си?“
„Не бе, глупчо, това е мода!“
„Ти си луда.“
„Стана ми мъчно за теб.“ — каза.
„Има ли някой друг?“
„Не, никой няма, само ти си. Но правя пиаца. Струва десет долара. За теб обаче — без пари.“
„Махни тези карфици!“
„Не, много са на мода.“
„Правят ме нещастен.“
„Сигурен ли си?“
„Да те вземат мътните, да, сигурен съм.“
Кас бавно издърпа карфиците и ги сложи в чантата си.
„Защо се караш с красотата си? — я попитах. Защо не щеш да се сприятелиш с нея?“
„Защото хората смятат, че това е единственото нещо, което имам. Красотата не е нищо, красотата изчезва. Не можеш да разбереш какъв късмет имаш, че си грозен, защото, когато някой те харесва, знаеш, че е за нещо друго.“
„Добре — казах, — страшен късметлия съм.“
„Не искам да кажа, че си грозен. Просто така смятат хората. Имаш много интересно лице.“
„Благодаря.“
Обърнахме още по едно.
„Какво вършиш сега?“ — попита.
„Нищо. Нищо не мога да върша. От нищо не се интересувам.“
„Аз също. Ако беше жена, би могъл да станеш проститутка.“
„Не мисля, че бих могъл да понасям тесни контакти с толкова много непознати. Уморително е.“
„Прав си, уморително е, всичко е уморително.“
Тръгнахме си заедно. По пътя се заглеждаха по нея. Беше прекрасна, може би още по-красива от преди.
Пристигнахме вкъщи, отворих една бутилка вино, разприказвахме се. С Кас винаги си лафехме много добре. Говореше тя малко, после замълчаваше, започвах аз. Разговорът вървеше лек и свободен. Много тайни откривахме заедно. Когато говорехме за нещо красиво, Кас се смееше, смееше се от сърце. Беше като голямата радост, която излъчва огънят. Говорейки, започнахме да се целуваме, притиснахме се един в друг. Бяхме възбудени и искахме да легнем. Тогава Кас съблече роклята си и го видях — един грозен и извит белег на гърлото й. Дълъг и дълбок.
„Дявол да те вземе — казах, — дявол да те вземе, какво си направила?“
„Опитах със счупена бутилка една вечер. Не ти ли харесвам вече? Не съм ли красива?“
Дръпнах я в леглото и я целунах. Тя се отдръпна и се засмя.
„Някои клиенти дават десетарката, а след като се съблека, отказват да го правят. Но вече са платили. Много е смешно.“
„Да — казах, — ще пукна от смях… Кас, моя мила кучко, обичам те, стига си се самоунищожавала. Ти си най-живата жена, която познавам.“
Целунахме се пак. Кас плачеше без глас. Усещах сълзите й. А дългите й коси се вълнуваха върху мен като черното знаме на смъртта. Любихме се и любовта ни беше бавна, спокойна и прекрасна.
Сутринта Кас стана и приготви закуската. Изглеждаше спокойна и щастлива. Пееше. Бях още в леглото и се наслаждавах на нейното щастие. Дойде при мен и ме дръпна.
„Ставай, копеле! Измий си лицето и пишката и ела да се забавляваме!“
Онзи ден я заведох на плаж. Беше делник, лятото беше още далече и наоколо беше пусто, по прекрасен начин. Скитници, загърнати в дрипите си, спяха по пясъка. Други, седнали на дървените пейки, си поделяха бутилка вино. Наоколо летяха чайки, обезумели и безгрижни. Възрастни дами по на седемдесет-осемдесет години, насядали по пейките говореха за продажби на наследства от земи на мъртви съпрузи, убити от монотонното и тъпо живуркане. Някакво странно спокойствие се простираше навсякъде и вървяхме, и лягахме, и не приказвахме много-много. Толкова просто и толкова красиво беше да сме заедно. Купих два сандвича, пиене и пуканки и похапнахме, седнали върху пясъка.
Прегърнах Кас и така сме заспали за около час. Беше по-хубаво и от любене. Беше един непрекъснат поток, без никакво напрежение. Когато се събудихме, се върнахме вкъщи и приготвих нещо за вечеря. Предложих на Кас да заживеем заедно. Гледаше ме известно време неподвижна и накрая бавно каза: „Не.“ Заведох я в бара, почерпих я едно питие и си тръгнах. На другия ден намерих работа в един завод и бачках цяла седмица. Бях много уморен, за да излизам, но в петък вечер минах през Уест Енд. Седнах и зачаках Кас. По едно време, когато вече бях доста пиян, барманът ми каза:
„Съжалявам за гаджето ти.“
„Какво се е случило?“ — попитах.
„Съжалявам. Не знаеш ли?“
„Не.“
„Самоубийство. Вчера я погребаха.“
„Погребаха ли я?“ — попитах. Бях сигурен, че всеки момент ще я видя да влиза.
„Сестрите й я погребаха.“
„Самоубийство ли? Би ли ми обяснил как?“
„Преряза си гърлото.“
Пих, докато барът затвори. Кас, най-красивата от петте сестри, най-красивата жена в града. Успях да стигна някак си до вкъщи и отчаяно се упреквах, че не настоях достатъчно да заживеем заедно, а приех нейното „не“. Цялото й държание ми подсказваше, че и тя го желае. Просто не бях го взел на сериозно, бях мързелив и нехаен. Бях заслужил моята и нейната смърт. Бях куче. Не, защо да обиждам кучетата. Станах, намерих една бутилка вино, пих много. Кас, най-красивото момиче в града, на двайсет години, бе мъртва.
Вън някой натискаше клаксон. Силно и продължително. Оставих бутилката и изревах:
„ВЪРВИ НА МАЙНАТА СИ, КОПЕЛЕ, ЧУПКАТА!“
А нощта продължаваше и аз вече не можех да направя нищо.
Из „Любовни истории на обикновената лудост“
Преводач: Румен Баросов
снимка: Garon Piceli, www.pexels.com