Имало едно време едно бедно сираче, което си нямало обувки. Ала момиченцето събрало парчета от дрехи и си ушило червени обувки.

Те били груби, но детето ги харесвало. Карали го да се чувства богато, въпреки че трябвало до мръкнало да търси нещо за ядене в трънаците.

Един ден, докато вървяло по пътя с червените си обувки, при него спряла позлатена карета. Вътре пътувала старица, която му казала, че ще го заведе в дома си и ще се грижи за него като за родна дъщеря.

Отишли в къщата на богатата жена, където измили и сресали косата на момичето. Дали му чисто бельо, красива вълнена рокля, бели чорапи и лъскави черни обувки.

Когато детето потърсило старите си дрипи и червените си обувки, старицата казала, че се наложило да ги изгорят, тъй като били ужасно мръсни.

Момичето много се натъжило, защото въпреки заобикалящите го богатства, скромните червени обувки, които направило със собствените си ръце, го изпълвали с щастие.

А сега го карали да седи неподвижно, да ходи, без да се пързаля, и да не приказва, ако не го заговорят.

В сърцето му запламтял таен огън и то продължило да копнее за старите си червени обувки.

Когато пораснало достатъчно, за да получи първо причастие в Деня на невинните, възрастната жена го завела при стар сакат обущар, за да му купи обувки специално за празника.

На витрината имало чифт червени обувки от най-фина кожа и въпреки че не подхождали за черква, детето избрало тях.

Старицата недовиждала, затова не разбрала, че са червени и ги платила. Обущарят намигнал на момиченцето и ги опаковал.

На другия ден енориашите се смаяли от обувките на детето. Те блестели като лъснати ябълки, като сърца, като зрели сливи. Всички ги зяпали и даже иконите по стените и статуите на светците неодобрително гледали обувките.

Ала момиченцето още повече ги захаресвало. И когато свещеникът започнал да чете молитвите, хорът запял и органът засвирил, то си помислило, че на света няма нищо по-красиво от червените му обувки.

До вечерта старицата научила за червените обувки.

— Никога повече не ги носи! — скарала се тя на момичето.

Ала следващата неделя то не успяло да се сдържи и пак ги обуло.

Пред вратата на черквата стоял стар войник с превързана ръка. Той носел тясна куртка и имал червена брада.

Войникът се поклонил и поискал разрешение да избърше праха от обувките на момичето. То протегнало крак и старецът почукал по подметките му в странен ритъм, от който детето го засърбели петите.

— Не забравяй да останеш за танците — усмихнато му намигнал войникът.

Всички отново неодобрително стрелкали с поглед червените обувки на момичето. Но то ги харесвало, защото били ярки като малини, като нарове, и не можело да мисли за нищо друго, дори не чувало службата.

Толкова съсредоточено въртяло крака насам-натам и се възхищавало на обувките си, че забравило да пее.

На излизане от черква раненият войник извикал:

— Какви красиви бални обувки!

Думите му накарали момичето да направи няколко танцови стъпки. Ала щом започнало, обувките не искали да спрат и продължили да танцуват през цветните лехи покрай ъгъла на сградата.

Кочияшът на старицата скочил от мястото си и се втурнал след него, настигнал го и на ръце го върнал обратно при каретата, но крачетата на момичето продължавали да танцуват и във въздуха. Възрастната жена и кочияшът се опитали да ги свалят и накрая успели.

Когато се прибрали вкъщи, старицата ги оставила на висока лавица и предупредила момичето никога повече да не ги докосва. Но то постоянно ги поглеждало и копнеело за тях. За него те все още били най-красивото нещо на света.

След няколко дни старицата се разболяла и веднага щом лекарите си тръгнали, момиченцето се промъкнало в стаята, където били обувките.

Желанието му било толкова силно, че то ги свалило от лавицата и ги обуло. И в същия миг го изпълнил непреодолим копнеж да танцува.

Понесло се по коридора, после се спуснало по стълбището. Момичето не съзнавало, че е в опасност, докато не поискало да завие наляво, а обувките го затеглили надясно. И така, те го извели от къщата и затанцували през мочурливото поле към тъмната гора.

Облегнат на едно дърво, стоял старият червенобрад войник с превързана ръка.

— О, божичко — рекъл той — какви красиви бални обувки.

Ужасено, момичето се опитало да ги събуе, ала колкото и да ги дърпало, те били като залепнали за краката му.

И продължило да танцува през високи хълмове и долини, в дъжд, сняг и пек.

Танцувало в мрачни нощи, по изгрев и по здрач.

Стигнало до един черковен двор, но изведнъж го изпълнил страх, който не му позволил да влезе вътре.

И някакъв глас му прошепнал: „Ще танцуваш със своите червени обувки, докато се превърнеш в дух, в призрак, докато кожата провисне на костите ти, докато от теб не остане нищо друго, освен танцуващи вътрешности. Ще танцуваш от порта на порта по селата, на всяка врата ще чукаш по три пъти и когато те виждат, хората ще се плашат от участта ти“.

Момичето започнало да моли за милост, ала червените обувки продължили нататък, през тръни и потоци, докато стигнали до стария му дом, където се били събрали оплаквачки. Старицата била умряла.

А то танцувало ли, танцувало и не можело да спре. Накрая навлязло в гората, в която живеел градският палач. И брадвата на стената затреперила, когато усетила приближаването му.

— Моля те! — извикало момичето, докато танцувало пред вратата. — Моля те, отсечи обувките ми, за да ме избавиш от тази страшна участ.

И палачът отсякъл каишките на червените обувки, но те не падали от краката на момичето.

Тогава то поискало да му отсече краката. Палачът изпълнил желанието му.

И червените обувки продължили да танцуват в гората, докато не се скрили от поглед.

А момичето останало сакато, трябвало да слугува на другите и никога, никога повече не пожелало червени обувки.

по „Червените обувки“ на Ханс Кристиан Андерсен, 1845 г.