.
Мнозина вярват, че хората са овце, а други пък ги смятат за вълци. И едните, и другите са способни да приведат достатъчно основания за своите твърдения.
Онези, които разглеждат хората като овце, имат веднага подръка факта, че хората лесно могат да бъдат накарани да правят онова, което им се каже, даже и то да е в тяхна вреда.
Пример за това са случаите, когато хората следват своите водачи във войни, които им носят само разрушения.
Или, че вярват на всякакви глупости, ако им бъдат представени достатъчно енергично и зад тях стои някаква власт – от грубите заплахи на духовници и владетели до по-фините гласове на тайни и не съвсем тайни подстрекатели.
Създава се впечатлението, че едва ли не повечето хора са податливи на внушение, че като полузаспали деца са готови да се подчинят на всеки, който им заговори достатъчно заплашително или достатъчно сладко, за да ги омае.
И наистина, онези хора, които са достатъчно силни, за да преодолеят съпротивата на тълпата, са по-скоро изключение, отколкото правило.
Векове по-късно често им се възхищават, но обикновено по тяхно време ги осмиват.
А Великите инквизитори и диктаторите градят господството си тъкмо върху предпоставката, че хората са овце.
Нещо повече: самото вярване, че хората са овце и следователно имат нужда от водачи, които да вземат решения вместо тях, нерядко създава у водачите искреното убеждение, че те изпълняват уж нравствен дълг – пък бил той и трагичен, – като дават на човека онова, което той иска: ако са водачи, които свалят от плещите му бремето на чувството за отговорност и свобода.
Но ако повечето хора са овце, защо тогава животът на човека се различава толкова от живота на овцата?
Историята на човека е написана с кръв, защото е история на непрекъснато насилие, в която почти неизменно човешката воля се пречупва със сила.
Талаат паша сам ли избива милиони арменци? Хитлер сам ли унищожава милиони евреи? Сталин сам ли изтребва милиони политически противници?
Те не са сами, а имат хиляди помощници, които убиват за тях, измъчват за тях, при това не просто с готовност, а и с наслада.
Не виждаме ли повсеместно проявите на безчовечност на хората едни към други – в безмилостните войни, в убийствата и в изнасилванията, в безжалостната експлоатация на слабите от силните, а също и в това, че стоновете на измъчваните и страдащите хора често се натъкват на глухи уши и на каменни сърца?
Всичко това кара мислители като Томас Хобс да правят извода, че „човек за човека е вълк“.
Тези факти водят днес мнозина от нас до приемането, че човекът по природа е зъл и разрушителен, че е убиец, който може да бъде спрян от любимото си забавление само чрез страх от по-силни убийци.
И все пак основанията и на двете страни не премахват нашето объркване.
Вярно е, че лично можем да се срещаме с възможни или действителни безмилостни убийци и садисти като Сталин и Хитлер, но те са по-скоро изключение, отколкото правило.
Следва ли да приемем, че ние с вас и мнозинството обикновени хора сме вълци в овча кожа и че нашата „истинска същност“ ще се прояви, когато се освободим от ограниченията, които досега са ни спирали да се държим като зверове?
Това схващане трудно може да се опровергае, но и не е напълно убедително.
Във всекидневието съществуват безброй възможности за проява на жестокост и садизъм и от тях хората могат да се възползват без страх от възмездие, но повечето не го правят – всъщност те се отвращават, когато се сблъскват с такива прояви.
Тогава съществува ли друго, може би по-добро, обяснение на обезпокоителното противоречие, пред което се изправяме тук?
Не трябва ли просто да приемем като отговор, че съществуват малък брой вълци, които живеят сред мнозинството от овце?
Вълците искат да убиват, а овцете искат да вървят след водачите.
Така вълците успяват да накарат овцете да убиват, да унищожават, да душат и овцете се покоряват не защото това им харесва, а защото носят желанието да бъдат водени.
Но дори и в тези случаи убийците трябва да измислят всевъзможни благородни оправдания за своето дело – че уж защитават свободата от някакви посегателства, че уж отмъщават за избити деца, за изнасилени жени, за поругано достойнство, за да накарат мнозинството от овце да действат като вълци.
Такъв отговор звучи приемливо, но същевременно оставя много въпроси открити.
Всъщност той не поставя ли като своя предпоставка схващането, че съществуват две човешки раси – на вълците и на овцете?
Нещо повече: ако в природата на овцете не е да действат като вълци, как биват толкова лесно убеждавани да го правят, даже и да приемем, че им представят насилието като свещен дълг?
Допускането ни за вълците и овцете не може лесно да се защити.
Може би все пак истината е, че вълчето поведение е същностно качество на човешката природа, но мнозинството не го показва толкова открито?
Или пък вероятно цялото това разсъждение е погрешно? Може би човекът е едновременно вълк и овца, или път нито вълк, нито овца?
Да се отговори на тези въпроси, днес е изключително важно, защото народите обмислят използването на най-разрушителните сили за унищожаването на „враговете“ и както се вижда, не се спират даже от пълната възможност сами да загинат във всеобщото унищожение.
Ако приемем, че разрушението е присъщо на човешката природа, че потребността за насилие е дълбоко залегнала в нея, тогава следва, че съпротивата ни срещу растящото ожесточение все повече и повече ще намалява своята сила.
Защо да се съпротивляваме на вълците, след като всички сме вълци, независимо че някои са повече от други?
Въпросът, дали човекът е вълк или овца, е само една особена форма на един друг въпрос, който, на едно по-широко и по-общо равнище, е сред основните проблеми на западната теологична и философска мисъл: дали в своята същност човек е зъл и покварен, или пък същността му е добра и способна да се подобрява?
Старият Завет не взема страна по въпроса за човешката вътрешна поквара.
В него неподчинението на Адам и Ева пред Бога не се нарича грях.
Никъде не се намеква, че това неподчинение е покварило човека.
Напротив, неподчинението е условие за човешкото самоосъзнаване, за способността на човека да прави избор и ето защо, в края на краищата, това първо проявление на неподчинение е и първата му крачка към свободата.
Дори се създава впечатлението, че неподчинението на Адам и Ева е част от Божия замисъл, защото според пророците, тъкмо защото е изгонен от Рая, човек може само да създава собствената си история, да развива човешките си способности, да създаде нова хармония със заобикалящите го и с природата като напълно разгърнал се отделен човек, като замени с нея старата хармония, в която той все още не е самоотделил се човек.
Представата на пророците за Месията без съмнение предполага, че човекът не е покварен в същността си и че може да бъде спасен даже и без някакво специално проявление на Божието милосърдие.
Това обаче включва мисълта, че способността на човека за добро непременно ще надделее.
Ако някой извършва зло, той става все по-зъл.
Сърцето на фараона се вкоравява, защото той продължава да извършва злини, и то се вкоравява до такава степен, че вече не може да се промени или покае.
Старият завет дава твърде много примери както за злодеяния, така и за праведни дела и не изключва от списъка на злодеите дори възвишени образи като например цар Давид.
Според Стария завет човек притежава и двете способности – за добро и за зло – и трябва да прави своя избор между доброто и злото, между благословеността и проклятието, между живота и смъртта.
Дори Бог не се намесва в избора на човека.
Той помага на човека, като му изпраща свои вестители – в лицето на пророците, – за да му сведат законите, които водят до осъществяване на доброто, за да разграничат злото, за да направят своите предупреждения и протести.
След това обаче човек остава насаме със своите „два стремежа“ – към доброто и към злото – и напълно сам взема своето решение.
Разказът на тази история според християнството е различен.
Със своето развитие християнската църква започва да възприема неподчинението на Адам и Ева като грях.
При това става дума за толкова тежък грях, който покварява човешката природа, а даже и природата на всички негови наследници, и по този начин човек никога не може да се освободи от тази поквара само със своите собствени усилия.
Само проявлението на Божията милост – явяването на Христос, който умира заради човека, – може да освободи човешката същност от покварата и да донесе спасение на онези, които го приемат.
Догмата за първородния грях в никакъв случай не остава безспорна в самата църква.
Пелагий я напада, но претърпява поражение. Вътре в църквата привържениците на човеколюбието през Ренесанса се опитват да я отслабят, без да могат пряко да я нападнат или премахнат, както постъпват много еретици.
Лутер например има още по-радикални възгледи за присъщите на човека зло и поквара, докато ренесансовите мислители и тези от Просвещението правят рязък завой в противоположната посока.
Последните изтъкват, че всяко зло в човека е породено единствено от обстоятелствата, тоест, че човек по същество няма за какво да избира.
Ако се променят обстоятелствата, които пораждат злото, мислят те, тогава вродената доброта на човека ще се прояви от само себе си.
Този възглед е характерна черта и на мисълта на Маркс и неговите последователи.
Вярата в доброто у човека е последица от новата му вяра в самия себе си, придобита благодарение на огромния икономически и политически напредък, започнал от Ренесанса.
И обратното, отново напред излиза традиционното подчертаване на човешката склонност към злото поради нравствения банкрут на Запада, започнал с Първата световна война и водещ отвъд Хитлер и Сталин, Ковънтри и Хирошима до днешната подготовка за всеобщо унищожение.
Това подчертаване е лечебна противоотрова срещу подценяването на съществуващата вътре в човека способност за зло, то прекалено често се използва за осмиване на онези, които всъщност не са загубили своята вяра в него, като понякога тяхната позиция се тълкува погрешно или направо се изкривява.
В качеството си на човек, чиито възгледи често са били представяни погрешно, сякаш подценяват човешката способност за зло, искам да подчертая, че сантименталният оптимизъм не е присъщ на моята мисловна нагласа.
Всеки, който има дълъг клиничен опит като психоаналитик, в действителност трудно би омаловажил разрушителните сили у човека.
Той вижда тяхното действие при тежко болните пациенти и изпитва огромни затруднения да ги спре или да пренасочи тяхната енергия за нещо съзидателно.
Също така и всеки, който е видял взривните изблици на зло и разрушение от началото на Първата световна война, трудно би могъл да остане сляп за силата и наситеността на човешката разрушителност.
Ето защо съществува опасност усещането за безсилие, което днес обхваща хората с все по-нарастваща сила – и обикновените хора, и интелектуалците, – да ги подтикне да използват някакъв нов вариант на възгледа за първородния грях и човешката поквара като оправдание на пораженческото гледище, че войната не може да бъде избегната, защото, видите ли, произтичала от вътрешно присъщата на човека разрушителност.
Този възглед, макар че понякога се пъчи със силното си чувство за действителност, всъщност е лишен от него, и то заради две причини.
Първо, силата на разрушителните стремежи въобще не означава, че те не могат да бъдат преодолени и че преобладават в човека.
Втората заблуда, присъща на този възглед, се съдържа в приемането, че войните са последица преди всичко от действието на психологически сили.
Едва ли трябва нашироко да разглеждаме тази заблуда на „психологизма“ при обясняването но обществените и политическите явления.
Войните са последица от решението на политически, военни и икономически водачи да поведат война за спечелване на нови земи, на природни източници или на търговски предимства, както и за защита сигурността на своята страна от истински или мними заплахи от други сили, както и за укрепване на собствената слава и престиж.
Водачите по нищо не се различават от обикновените хора – те са себични, едва ли способни да се откажат от личната изгода в името на другите, но това не ги прави жестоки или пък зли.
Когато такива хора, които във всекидневието вероятно биха направили повече добрини, отколкото злини, придобият власт, когато са в положението да командват милиони други хора и да контролират крайно разрушителни оръжия, те могат да причинят огромни щети.
В гражданския си живот те вероятно биха унищожили само своя конкурент.
Но в нашия свят на мощни и суверенни държави /суверенна е тази държава, чиито действия не се ограничават от никакъв нравствен закон/ те могат да унищожат целия човешки род.
Главната опасност за човечеството не е престъпникът или садистът, а обикновеният човек с изключителна власт.
За да води война, той има нужда от оръжия, но за да накара милиони да рискуват живота си и да станат убийци, той има нужда от страстите на омразата, възмущението, разрушителността и страха.
Тези страсти са необходими условия за воденето на война, без да са нейните причини – така пушките и бомбите сами по себе си не са причини на войните.
Поради това много наблюдатели изтъкват, че ядрената война се различава от традиционната.
Човекът, който натиска просто някакви „копчета“, освобождаващи изстрелването на ракети с ядрен заряд, всяка от които може да убие стотици хиляди хора, едва ли може да изпита действителното усещане за това, да убие някого в онзи смисъл, в който един войник го изпитва, когато използва щик или картечница.
Но въпреки че изстрелването на ядрени оръжия се свежда до съзнанието до строго изпълнение на заповед, остава открит въпросът дали в по-дълбоките пластове на човека вече не съществуват, ако не разрушителни стремежи, то поне някакво съществено безразличие към живота, което прави това действие възможно.
Според мен три явления представляват основа на най-страшната и най-опасна форма на човешка мисловна нагласа: това са любовта към смъртта, злокачествената самовлюбеност и съжителско-кръвосмесителното задържане.
Трите мисловни нагласи, в своето съчетаване, образуват „синдром на падението“, който кара хората да разрушават заради самото разрушение и да мразят заради самата омраза.
Като противоположен на „синдрома на падението“ описвам „синдрома на израстването“, който се състои от любовта към живота /противоположното на любовта към смъртта/, любовта към човека /противоположното на самовлюбеността/ и независимостта /противоположното на съжителско-кръвосмесителкото задържане/.
Само при малко хора единият от двата синдрома се развива напълно.
Но не може да се отрича, че всеки човек върви в направлението, което сам е избрал – на живота или на смъртта, на доброто или на злото.
Из „Сърцето на човека и неговата способност за добро и зло“