Васил Василев – Зуека завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на проф. Илков през 1992 г.
Участва в студентското предаване от началото на 90-те „Ку-ку“, както и в наследника му — „Каналето“. С актрисата Нина Димитрова основават театър „Кредо“. Първата им постановка — „Шинел“ (по Гогол) — има повече от 500 представления, играят я по света на осем езика.
Снима се в „Граница“, “След края на света”, “Случайни чаши”, “Пансион за кучета”, “Асистентът” и “Неделя”.
Следват предаванията „Господари на ефира“ и „Пълна лудница“.
Вече не съм на 20 години, за да говоря всичко, което ми напишат…
Театърът е прекрасно нещо, защото там не може да се замени живия контакт с нищо. Не може да се сравни с киното или телевизията. Живият контакт е нещото, което ме зарежда за дни напред. Театърът ми дава по-голямата дълбочина.
Киното е онова, към което съм се стремил цял живот. Там средствата са много по-различни от театралните. Обичам киното. В киното има едно нещо, което се нарича “като в живота”, докато в телевизията например, където също заставаш пред камера, нещата са “както в телевизията”. Телевизията е между театъра и киното. В киното се опитвам да правя всичко онова, което ми е интересно, като истински герой.
Телевизията е комерсиално нещо. Тя е измислена да се печелят пари от нея. За съжаление телевизията е длъжна на зрителите и то не само българските канали. Защото тя може прекрасно да възпитава, с езика си, с начина си на поведение, с доброто, което би трябвало да излиза от телевизионния екран. За съжаление телевизията е тръгнала към насилието, към онова, което по-лесно се снима, където не ти трябват скъпо платени актьори, а едни момчета, които се бият.
Тогава (в началото на 90 години на 20-ти век, когато се снимаше студентското предаване Ку-Ку – бел.цит.) работехме за 15 лева на месец, излъчвахме 4 предавания в месеца – раздели ги на 15, колко излиза за едно предаване. Работехме на ентусиазъм и дълго време работехме така. След което навлязоха парите и стана друго.
Аз наистина се забавлявам, доволен съм от живота си. Аз съм един щастлив човек – имам прекрасна дъщеря, прекрасна жена, имам прекрасни колеги, в театъра нещата ми вървят повече от добре – посетили сме над 250 фестивала, обиколили сме цял свят. Едва ли много хора, до 40-тата си година биха се похвалили с толкова много неща. За наградите да не говорим. Но умората е огромна. Аз понякога не разбирам какво ми говорят от умора.
Искам да изиграя една сериозна роля в киното на лош човек. Искам да изиграя лош човек. Или пък лош човек с добри очи. … В последно време това е много актуално явление не само в България, а в целия свят – добри хора, които правят много лоши неща. Понякога без да искат, понякога напълно съзнателно. Това е нещо, което мен ме вълнува.
…Ние (от шоуто Господари на Ефира) не учим на добро българите. Защото вместо да се опитат сами да си свършат работата, те веднага започват да плашат институциите или властта с нас.
Човек допуска грешки. Нали сме на тази земя, за да си оправяме грешките и да се учим от тях. И аз що грешки имам да оправям…
Винаги гледам истината и когато става въпрос за нея, не подбирам средства, не ме интересува нищо. В това число и продуцентите.
Меценатите или се раждат, или се възпитават. Всеки може да бъде меценат. Които са меценати, и в криза пак дават.
Когато няма индустрия – потребление от милиони зрители, поне да ти се връща вложеното, няма смисъл. У нас положението е много тежко. И Оскар да вземеш, все тая.
Има един виц. “Вчера звъннах в Министерския съвет да ми кажат на къде отива България. Казаха ми само аз къде да отида…” Но не е прилично да го кажа. Според мен, България няма добри управници, но не това е най-лошото, най-лошото е, че няма добро образование и добро възпитание вкъщи. Това е проблем през тези 25 години, които наричаме преход. В по-голямата част от училищата учителите нямат стимул. Никакъв друг, освен обичта им към децата.
Роден съм с късмет, благодаря на Господ! В най-трудните години съм работил и съм изкарвал прехраната си с нещо, което съм мечтал да работя. Щастлив човек съм!
Човек се ражда с характера си. После само го моделира.
Девизът ми е „Обичай, за да те обичат!“ Никога не се отнасям към даден човек предубедено, тоест не го смятам априори за лош.
У нас номерата се кроят най-често поради завист. Завистта е голям порок.
Възрастните винаги се опитваме да предпазим от грешки децата, което за мен е най-голямата глупост, но така сме устроени явно.
Никога не се връщам назад! Взимам си бележка за грешката, която съм направил, и продължавам напред.
Мисля, че все още не съм загубил детската си наивност, което пък за мен е едно от най-важните качества на един актьор.
Но човек често пати заради точно тази детска наивност – когато я е опазил непокътната, разбира се…
Хората сме създадени, за да общуваме един с друг. За мен има два начина за общуване – единият е, когато общуваш заради другите, другият – когато общуваш заради самия себе си, за да се изтъкнеш. Привърженик съм на първия тип. Когато общуваш заради другите, ти си любопитен, искаш да разбереш какви са, защо правят това и как го правят. За да се научиш и ти. В това е смисълът според мен.
Ще взема метафората за картината и ще я продължа така – няма никакво значение Ван Гог дали е бил луд или си е отрязал ухото. Резултатът е налице! Дори няма значение, че брат му не е продал нито една картина, докато е бил жив.
Аз май никога не съм се замислял точно колко висока цена плащам… аз не мисля, аз горя в това, което правя. А един човек, който гори, просто не се замисля кога и дали дава повече от необходимото. Аз съм или 100 %, или не се захващам!
Който ми каже, че не се страхува от нещо ново, според мен не е честен. Или е безотговорен. Уча се от грешките си. Грешал съм много. И не само аз. Лошо няма – продължаваш напред.
