Проф. Татяна Черниговская е невролингвист, доктор на биологическите и филологическите науки и ръководител на Лабораторията по когнитивни изследвания в Санкт-Петербургския университет. В лекциите си за мозъка и мисленето, изкуствения интелект, съзнанието и подсъзнанието Черниговская споделя своите сензационни, дори стряскащи на моменти твърдения за човешкия мозък – нашият най-мощен компютър.

Мозъкът е действително най-сложното нещо във Вселената и не вярвам, че някога ще успеем да го разгадаем.

Мозъкът взема решение 30 секунди преди човек да осъзнае самото решение. 30 секунди са много време за мозъчната дейност. Следователно, кой в крайна сметка взема решението: мозъкът или човекът?

Да казваме „моят мозък“, е много самонадеяно, тъй като кой на кого е, все още не е ясно. Ако обаче мозъкът ни взема решения, които ние после изпълняваме, то тогава се повдига важен въпрос, а именно въпросът за свободната воля.

В крайна сметка се оказва, че ние сме строго програмирани механизми, които си имат господар и този господар е мозъкът. В изследването „Най-добрият трик на ума: Как преживяваме съзнателно волята на Даниел Вегнер е установено, че мозъкът ни взима решение сам, след което дава сигнал, информира ни, че сме взели съответното решение.

Към мозъка трябва да се отнасяме много сериозно – той често ни лъже и заблуждава. Пример за това са халюцинациите – не е възможно да разубедим човека, който ги вижда, че те не съществуват. Те са толкова реални за него, колкото е реална за мен чашата, поставена на масата. Мозъкът на този човек го заблуждава, като му подава сензорната информация, че халюцинацията е реална. Следователно, имаме ли основания да смятаме, че това, което се случва около нас е реално, а не е някаква наша халюцинация?

За да не се раздирате отвътре, трябва да говорите. За това има приятели, терапевти, изповедници. Хората, които не изливат душата си, а таят всичко в себе си, са в сериозен психологически или психиатричен риск, но също и в соматичен риск. И специалистите ще се съгласят с мен – всичко започва с язва на стомаха, а организмът е един – и тялото, и психиката.

Човек трябва да работи с главата си – само това може да спаси мозъка. Колкото повече го използваме, толкова по-дълго ще го съхраним. Малко преди да отлети в по-добрия научен свят, Наталия Бехтерова написа в свой труд: „Умните живеят дълго”…

Много полезно е да се научим да виждаме света през очите на хората около нас. Умението да построим модела на „другия” ни осигурява поведенческо преимущество.

Добрият мозък се учи постоянно. Поставете си за цел редовно да изпълнявате трудни умствени задачи. Това е надежден начин по-дълго да останете в съзнание – в буквален смисъл.

Хората живеят с грешна настройка, вярват например, че готвачът е по-незначителен от диригента. Но това не е така, защото гениалният готвач може да надскочи всички диригенти. Да сравняваш готвач и диригент е все едно да сравняваш кисело и квадрат – самият въпрос е поставен грешно. Всеки е добър на своето място.

Ние плащаме огромна цена за съществуването на гениите. Психичните и нервните разстройства са на първо място в света сред заболяванията, нещо повече, те вече започват да изпреварват по брой сърдечносъдовите и онкологичните заболявания…

Родени сме с най-мощния компютър в главата си. В него обаче трябва да се инсталират програми. Някои от тях вече са инсталирани, но други трябва да се „изтеглят“. Качваме програми до края на живота си. И през цялото това време ние се променяме, пренастройваме се.

Мозъкът далеч не е само невронна мрежа. Мозъкът е мрежа от мрежи, мрежа от мрежи от мрежи. В човешкия мозък има 5,5 петабайта информация – това приблизително са три милиона часа гледане на видеоматериали. 300 години на непрекъснато гледане!

Ние не забравяме нищо, просто голяма част от информацията отива в папка „Друго”.

Един ден възможността да се получи качествено образование може би ще стане елитна привилегия, която ще е достъпна само за „посветени“. В романа си „Името на розата“ Умберто Еко предлага в библиотеката да се пускат само хора, които са готови и които са в състояние да възприемат сложни знания. Един ден ще се появи разделение между тези, които ще могат да четат сложна литература и тези, които ще четат обяви. И това разделение ще се разширява все повече и повече.

Имат ли децата умен учител по литература с добър вкус, той ще им покаже какво прекрасно занимание е това – четенето и те няма да се отделят от книгата. Понякога си мисля: какъв късмет е, че гениите, живели на тази планета, са писали книги. Въпреки че физически са си отишли, все още можете да общувате с тях. А това е диалог. Четеш, съмняваш се, а после ти отговарят. Шестстотин години, хиляда, а ти още им говориш. Ето къде е безсмъртието!

По статията работи: Ина Фенерова
Източник: psychology.framar.bg