.

Знанието може да бъде споделяно, но не и мъдростта. Човек може да я открие, да живее с нея, да се остави да бъде носен от нея, да върши с нея чудеса — ала тя не може да бъде изричана и проповядвана.

Мъдростта е да мислиш с песимизъм, а да действаш с оптимизъм.

Трябва само да изкажа някоя мисъл на глас и тя вече получава малко по различен характер, звучи мъничко фалшиво, малко глупаво.

На безопасен път изпращат само слабите.

Ти… вътре в себе си имаш тихо убежище, в което можеш да се върнеш по всяко време и да си като у дома си. Малцина имат такова убежище, а могат да имат всичко.

Нищо не е било, нищо няма да бъде, всичко е, и същността на всички неща е в настоящето.

За всяка истина може да се каже нещо съвсем противоположно на нея, и то ще бъде също толкова вярно.

Никога човек не е съвършен светец, нито съвършен грешник.

Когато човек търси прекалено много и е прекалено взискателен, най-често не открива нищо. Прекалеността като път винаги води до самотата.

Любовта за мен е най-важна от всичко на света. Да види света изцяло, да го обяснява, да го презира, е може би достойно за велик мислител. За мен единственият смисъл е в това да умееш да обичаш този свят, не да го презираш, не да мразиш себе си и него, а да умееш да гледаш на света и на себе си, и на всички същества с любов, и с възхищение, и с почит.

Любовта съществува не за да ни направи щастливи. Мисля, че тя е създадена, за да ни покаже колко сме силни в страданието и търпението.

Като цяло, човек има свободата единствено да избере своята зависимост.

Хората, подобни на нас, вероятно не са и в състояние да обичат. А хората-деца са способни: това е тяхната тайна.

Да търсиш – значи да имаш цел. А да намираш – означава да бъдеш свободен, отворен за всичко около себе си, да нямаш цели. И ти, благоверни, макар и сам търсещ, нима като се стремиш към целта си, не виждаш ли, че е съвсем близо, току пред очите ти.

И колко е прекрасен светът, когато гледаш на него по такъв начин – така просто, толкова по детински, без всякакви очаквания!

Всички грехове вече носят в себе си изкуплението, всички малки деца вече въплъщават в себе си възрастни хора, всички новородени – смъртта, всички умиращи – вечния живот.

Истинският живот минава покрай теб и не те занимава. Като пазарен жонгльор ти играеш със своите топки: с делата си, с хората, които те заобикалят – обръщаш им внимание, забавляваш ги, но сърцето ти, източникът на твоето съществуване, не е тук. Източникът е някъде там, ромоли, ромоли като невидим извор, но сякаш някъде далеч и сякаш вече няма нищо общо с твоя живот.

Ако ти е необходимо нечие разрешение, за да си доставиш удоволствие, значи, наистина си го закъсал.

Всичко, което съществува, за мен е добро: смъртта, както и живота; грехът, както и светостта; умът, както и глупостта – всички трябва да бъдат такива, каквито са. Необходимо е само моето съгласие, моята добра воля, моето обичливо отношение – за да бъдат всички за мен добри, полезни, неспособни да ми навредят. В собственото си тяло и в собствената си душа аз се уверих, че ми е нужен и грях, и сладострастие, и стремеж към земни блага, и суета, тщеславие – те ми бяха нужни в същата степен, както и моето срамно отчаяние, та най-накрая да се откажа от противодействието на света, за да се науча да го обичам такъв, какъвто е, без да го сравнявам с някакъв желан, създаден от моето въображение свят, с измислено от мен вид съвършенство.

Съперниците често пъти се нуждаят един от друг повече, отколкото приятелите… без вятър мелницата не работи.

Мразейки някого, ти мразиш в него нещо от онова, което го има и в теб самия. Това, което го няма в нас, не ни вълнува.

Човек предпочита да пострада и външно да се покае, вместо да се промени в душата си.

Повечето хора са подобни на падащите листа; те се носят из въздуха, кръжат, но в края на краищата падат на земята. А други, те не са много, са като звезди – те се движат по определен път, никой вятър не може да ги застави да се отклонят от него; те носят вътре в себе си свой закон и свой път.

Бог ни изпраща отчаянието не за да ни убие, Той ни го праща, за да събуди в нас нов живот.

Херман Хесе (1877 – 1962), писател и поет, есеист и художник, е обявяван за най-четения немски автор на ХХ век с продадени над 150 милиона книги.

Автор е на над двайсет творби, сред които знаменитите му романи „Степният вълк“, „Игра на стъклени перли“, „Демиан“ и „Сидхарта“.

Носител е на Нобелова награда за литература.