ОХРА

Под мокрия чадър ще пиша песен,
ще се въртя във нея на пета,
напръсти ще подскачам по паветата,
като листо над пропаст ще кръжа.
Със пъстър смях деня ще захаросам.
Ще вдигна с мигли тежката мъгла.
Дори ще взема да потичам боса,
та да се кръстя есенно в дъжда.
Бездомна, ще осъмна в някой стих
и там във мъжка длан деня ще сгрея.
Или, под мокрия чадър, без дъх,
сама, ще повървя и ще попея!

ОБЛАЧНО С ПРЕВАЛЯВАНИЯ

Капчук…
в съня ми набъбва есента,
изпод шумата изпълзяват сънища и
като змийчета се свиват на гърдите ми
и линея по лятото…

Като спретнати букети билки
висят мечтите от гредите на есенната ми къща,
на малки глътки пия сладката отвара на тъгата,
за да не замръзне пръстта,
която, напролет, с зелено чело ще пробия.

***
От душата ми,
лист след лист,
се отронват дните.
Шума се трупа върху сянката ми.
Корените са все по-дълбоко
в земята вбити.
Всеки отронил се лист е полет.
Макар кратък, макар не нагоре.
и подмамва ме вятъра…
С всеки отронил се лист
се прощавам със някого.
Падат мечтите ми –
литват и срещат земята.
Някой ден – в края на дните –
ще ме приемат в обятията си.

***
Ако не мога да бъда това,
което вярваш, че съм,
което искаш да бъда –
жарта, вярата, тишината,
смеха по залез,
нежността на утрото,
ръката, майката…

Ще ми простиш ли
наивността
да те погледам в очите.
Да те почувствам.
Да забравя самотата.
Да и се отдам.
Да пролея сълзите и.
Да ги преглътна.
Да те отблъсна,
преди да си ми повярвал.

Да се опия от срам
в смеха си до болка.
Защото нещо малко не ми достига,
за да ти кажа, че съм твоя.
Тази нощ. Утре. Завинаги.
Завиждам на съня ти
и на любовта ти.
Аз съм малкото паяче,
увиснало в мрежата си,
звънтяща от самота.
Крещя. Моля се.
Как да ти кажа,
и да ми повярваш,
че бях искрена.

***
Ало! Нямам какво да ти кажа!
Мисълта ми от теб я боли.
Искам да чуя нещо важно.
Нещо простичко, помниш, нали?
И баналности за пълнолуния
биха свършили работа в тоя миг.
Аз умея да им се радвам –
не ме гледай с око на циник.
Знам за сивото ежедневие
и за пукнатата пара.
Мойте шепи са пълни с доверие –
търся рамо, да сложа глава.
Търся пристан, да си вържа лодката,
да засея градинка с живот,
да си имам домашна котка
и приятели за белот.
И приятели за безумия,
дълги нощи и тишина…
Искам спътник за всяка дума,
дето зъзне от самота.
Искам не в дълги сънища
да се давя призори.
Да си вадя от петите тръните
от настъпани сънем мечти.
Просто, кажи нещо истинско,
нещо – да ме изгори!
Пак да си намеря смисъла…
Ало!.. По-добре мълчи!

***
Искам да избягам с теб!
В шепата си да те скрия.
Да те нося до гърдите за късмет.
Като имане да те зария.
Искам да си като кехлибар –
топъл и уханен, в сън отгледан.
Да струи в ръцете ти нектар,
ала да мечтаеш като беден…
Искам за душата ти крила,
за очите ти простор – да се зарееш.
Искам за съня ти тишина.
… Шепа семена, да ги засееш…
Искам, като тръгнеш да вървиш,
над главата ти да няма сянка…
Аз ще съм до теб! И току-виж
си ме грабнал от моминската седянка.