.

Има личности, които не просто пишат – те дишат чрез словото, превръщат го в музика, в светлина, в мост към човешката душа. Такъв беше Валери Петров – един от най-големите български поети, преводачи, сценаристи и драматурзи. Той беше магьосник на езика, човек, който умееше да улови най-крехкото чувство и да го превърне в безсмъртни стихове.

Неговата поезия е топла, човечна и дълбоко романтична – тя говори за любовта, за вярата, за красотата, която е скрита в най-малките неща от живота. Чрез преводите си на Шекспир Валери Петров доказа, че българският език може да звучи с величие, равностойно на най-големите световни класики. А чрез своите детски стихове и пиеси той остави светлина в сърцата на поколения, израснали с нежността и мъдростта на неговите думи.

Той остана в българската култура като сияние – поет, който вярваше в човека, в любовта и в чудото на словото. А това е най-голямото му наследство – вярата, че с нежност и светлина можем да променяме света.

Така веднъж във снежната алея

видях следи: “той“ бе минал с “нея“.

Аз тръгнах по следите и узнах

какво се бе развило между тях:

как тук над нея той бе тръснал клона,

как там си бе изула тя шушона,

за да изтърси влезлия и сняг,

и как я бе придържал той, и как,

използвайки таз полуизмама,

стояли бяха дълго време двама,

трептящи от любов, един до друг,

в гората без движение и звук

освен почукванетто на кълвача.

И продължавайки след тях да крача,

представих си аз нежната игра

на двамата във снежната гора

и видях как на дългата и клепка

звездата на една снежинка трепка

и как разтапя топлия и дъх

скрежеца върху мекичкия мъх

на шала му. А той не е кротувал

а той , разбира се, я е целувал,

мошеникът с мошеник, виж го ти!

Вървях и се ядосвах аз почти

и още с тая ревност във гърдите

в миг гледам: отделиха се следите

и без да спрат, на първия завой,

тя тръгна вляво, а във дясно той.

Какво бе станало? Нима раздяла?

Озадачен, сред тишината бяла

с ръце в джобовете си аз стоях.

И изведнъж засмях се с тъжен смях:

наистина те бяха тук вървели

на таз алея в белите тунели,

но не в прегръдка, както мислех аз,

а поотделно, с разлика от час,

и не любовна двойка бяха, значи,

а двойка най-случайни минувачи,

един за друг незнаещи дори

Как тъжни са тез букови гори!

И аз стоях, обзет от болка тиха

по всички тез неща, които биха

могли да бъдат, но – уви! – не са

подобно тази среща във леса…