.
Защо показваме недоволство от другите? Защо се ядосваме и се дразним от тях? Има няколко причини за това.
Първо, ние измерваме другия човек със своя мярка. Когато сме здрави, когато сърцето ни тупти равномерно, с нормално кръвно налягане, когато и двете ни очи виждат и двете ни колена се прегъват, ние не можем да разберем другия човек, който се чувства зле.
Нашият характер е спокоен, а този човек е нервак, или обратното – той е по-спокоен и по-прагматичен от нас.
„Аз-ът“, който цари в нашето сърце, ни кара да гледаме на другите хора през призмата на собствените физически, умствени и душевни свойства, и ние неволно смятаме себе си за шаблон, образец за другите.
От това в душата ни започва буря: аз работя, а той не работи; аз се изморявам, а той се оплаква, че е уморен; аз спя пет часа, а на него, разбирате ли, осем часа са му малко; аз работя неуморно, а той се измъква и отива рано да спи.
Именно това е характер на горд човек; именно гордият казва: „Защо аз правя това, а той не го прави? Защо аз спазвам това, а той не го спазва? Защо аз мога, а той не се справя?“
Всеки от нас има собствен живот, свой жизнен път, своя жизнена ситуация.
Ситият на гладния не вярва, здравият никога не разбира болния.
Човек, който не е преминал през беди и изкушения, не разбира скърбящия.
Щастливият баща не разбира осиротелия, търсещия своята рожба. Младоженецът не разбира разведения. Човек, който има живи родители, не разбира този, който току-що е погребал майка си. Може да теоретизираме, но практиката е самият живот.
Ние често не разполагаме с житейски опит, а когато започнем да го намираме, си спомняме за тези, които сме осъждали, с които сме били строги, и започваме да разбираме, че в този момент сме били лекомислени.
Ние не сме разбрали как се е чувствал този човек.
Опитали сме се да го поучим, а на него не му е било до забележки.
Той е бил отчаян от скръб, душата му е ридаела, на него не са му били нужни нравоучения и силни думи.
Всичко, от което се е нуждаел в този момент са били съчувствие, състрадание и утешение, но ние не сме разбрали това.
И когато Господ ни дава да изпитаме същото това нещо, ние започваме да усещаме, как се е чувствал другия човек.
Ето един от признаците на гордостта – да измерваме другите хора със своята мярка.
Когато постъпваме така, това показва, че в нас няма великодушие.
А всичко, което е необходимо, е да се постараем да не осъждаме другия човек, да не го дразним, а да го приемем такъв, какъвто е, и да се постараем да го пуснем в своето сърце.
Но това е трудно.
Автор : протойерей Сергий Филимонов
източник: https://pravoslaven-sviat.org